По тематика > Търговско и облигационно право > Въпроси, отговори и коментари > 2018 г. > Представлява ли предявяването на частичен иск действие, което спира или прекъсва погасителната давност за останалата част от вземането
БЕЗПЛАТЕН ДОКУМЕНТ

Представлява ли предявяването на частичен иск действие, което спира или прекъсва погасителната давност за останалата част от вземането

Публикувано на 15.05.2018

Светослав Йорданов, адвокат

    В бр. 10 от 2017 г. на сп. "Търговско и облигационно право" Светослав Йорданов, адвокат, отговаря на въпроса: Представлява ли предявяването на частичен иск действие, което спира или прекъсва погасителната давност за останалата част от вземането?
Видно от чл. 110 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), погасителната давност се свързва с изтичането на даден срок, независимо каква е неговата продължителност. Срокът представлява промеждутък от време, период, краен момент, дата за осъществяване на нещо. Доколкото давността се свързва с определен период от време, то неин градивен елемент са началният и крайният момент. Първият е определен в чл. 113 ЗЗД, като следва да се съобразява във всеки конкретен случай с волята на страните или със специални законови разпоредби - например чл. 327 от Търговския закон (ТЗ). Доколкото на този срок е придадено правно действие, законодателят се е съобразил с фактическото положение и е предвидил някои специфични хипотези, при които той не тече. Те са изброени в чл. 115 ЗЗД и общото между тях е, че кредиторът поради някаква причина зависи от длъжника или от трето лице и затова може да има пречки за предявяване на иск и получаване на държавна защита на субективното му право на вземане. Например в чл. 115, б. „д“ ЗЗД се предвижда, че давността за вземане на юридическо лице от управляващите го не тече, докато последните са на служба. Това е естествена последица от обстоятелството, че юридическото лице като изкуствено създаден субект на правото, съществуващ по силата на закона (българското законодателство не позволява de facto създаването на правни субекти или такива, за които няма нормативна уредба), изразява воля чрез своите представители - физически лица. Нормално е, докато те заемат тази длъжност, да не предприемат правни действия срещу себе си, поради което се създава пречка за защита на правото на вземане, титуляр на което е управляваният субект. Ето защо законът предвижда, че началото на давностния срок е моментът, в който тази пречка вече не е налице - оттогава бездействието на кредитора е правно релевантно и необосновано.
В чл. 116 ЗЗД пък се предвижда, че давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника, с предявяване на иск или възражение за започване на помирително производство или с предприемане на действия по принудително изпълнение. Институтите на спиране и прекъсване на погасителната давност се различават един от друг по последиците, които влекат след себе си - когато е налице някоя от хипотезите на чл. 115 ЗЗД, изтеклият период от време не се включва в срока на давността, но изтеклият преди спирането срок запазва своето правно значение, т.е. той се прибавя към изтеклия след отпадане на основанието за спиране срок. Когато давността бъде прекъсната на основание чл. 116 ЗЗД, от момента на прекъсване на давността започва да тече нова давност.

   Според хипотезата на чл. 115, б. „ж" ЗЗД давност не тече, докато трае съдебният процес за вземането. Тя е предвидена като основание за спиране, тъй като периодът, в който ще бъде получена защита на субективното право, зависи от трето за правоотношението лице - съдът, който разглежда правния спор. Налице е тясна свързаност между нея и хипотезата на чл. 116, б. „б" ЗЗД, според която предявяването на иск прекъсва давността. Предявяването на иск е процесуално действие на ищеца по делото, което на основание чл. 125 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) се счита извършено с постъпването на исковата молба в съда. То влече след себе си както процесуални последици (предизвиква състояние на висящо дело), така и материалноправни последици (прекъсване и спиране на теченето на давността). Следователно, докато делото е висящо, давността за вземането е прекъсната и не тече до влизане в сила на окончателен акт на съда, с който се дава разрешение на спора (решение или съдебна спогодба) или се прекратява производството (определение или разпореждане).

   Когато ищецът е потърсил защита на субективното си право в неговата цялост, правните последици на чл. 116, б. „б" и чл. 115, б. „ж" ЗЗД са ясни - давността за цялото вземане се прекъсва и не тече, докато производството по делото е висящо. В практиката обаче се среща колебание, когато е бил предявен частичен иск. Безспорно за тази част от вземането, която е станала предмет на съдебен спор, се формира сила на присъдено нещо, а давността се прекъсва и спира да тече, докато трае процесът. За тази част обаче, която не е била заявена, съдилищата решават въпроса по различен начин. Едни от тях приемат, че давността не спира да тече за вземането, което не е било предявено в процеса, и при направено увеличение на иска то има сила от момента, в който е допуснато последното с определение на съда - например Решение № 97 от 06.07.2009 г. на състав на II т. о. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, Решение № 610 от 09.12.2008 г. на ТК, I т. о. на ВКС, Решение № 160 от 09.12.2008 г. по т. д. № 391/2008 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 210 от 03.06.2011 г., III г. о. по гр. д. № 1010/2010 г. на ВКС и др. Други обаче приемат, че давността спира да тече за цялото вземане и считат, че то е било предявено en block с подаването на исковата молба и поради това, че все още не е формирана сила на присъдено нещо по частичния иск, давността е била прекъсната и не е текла от тази дата, а не от датата на изменението на иска - например Решение № 22 от 14.07.2010 г. по т. д. № 428/2009 г., I т. о. на ВКС и Решение № 48 от 28.05.2015 г. по т. д. № 567/2014 г., II т. о. на ВКС. Именно затова на основание чл. 124, ал. 1 от Закона за съдебната власт с Разпореждане от 30.06.2016 г. председателят на Върховния касационен съд е образувал Тълкувателно дело № 3 от 2016 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на ВКС. Въпросът, на който ще бъде даден отговор с решението по него, е предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК има ли за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането - според автора предявяването на иска като частичен и последвалото го увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК няма за последица спирането на погасителната давност за тази част от вземането, която не е била предявена с първоначалната искова молба.

   По своята същност увеличението на иска представлява процесуално действие на ищеца по делото, водещо до последващо изменение на вече предявен иск. То е допустимо на основание 30 чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК и може да се направи само до приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство. Чрез извършването му се цели промяна на отправеното до съда искане за защита, която се състои в разширяване на обема й. Най-общо авторът счита, че то би било извършено в две хипотези:
1. Първата е, когато вземането е предявено частично. В този случай преди завеждане на делото ищецът е бил наясно, че субективното му право е в един по-голям размер, но в исковата молба е посочил, че претендира само част от него (например когато дължимото възнаграждение по договор за изработка е в размер на 10 000,00 лева, но ищецът претендира 5000,00 лева и изрично посочва, че последната сума представлява част от първата). Причините за отправяне на частично искане за защита до съда са различни - например невъзможност за внасяне на държавната такса, събирана от съдилищата, в пълен размер.
2. Втората хипотеза е, когато в хода на производството се съберат доказателства, че размерът на вземането на ищеца е по-голям от претендирания - например след приемане на техническа експертиза се установи, че дължимото за всеки месец обезщетение за ползването на чужд имот е по-високо от заявеното или че пазарната цена на застрахования автомобил надхвърля исковата претенция по размер. Увеличението на иска е необходимо в тези случаи, тъй като реалният размер на дължимото вземане може да се установи едва в хода на исковото производство - например ако имотът, за който се претендира обезщетение, е във владение на ответника и ищецът не е имал достъп до него, за да потърси специализирано мнение относно размера на средния месечен наем.

   В правната доктрина се приема, че последиците от увеличението на иска в тези две хипотези са различни. В първия случай, при частичен иск, давността за новопредявената част от вземането се смята прекъсната от деня на увеличението. Когато обаче ищецът е искал да предяви вземането в пълния му размер, давността за увеличението се смята прекъсната с предявяване на първоначалния иск. Взимайки това като отправна точка, бихме могли да сравним увеличението на иска с друго правно действие на ищеца - отстраняване на нередовности на исковата молба. Съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК, когато исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и по чл. 128 ГПК, на ищеца се съобщава да отстрани допуснатите нередовности в едноседмичен срок. Съгласно чл. 129, ал. 5 ГПК поправената по този ред искова молба се смята за редовна от датата на подаването й в съда. По този начин на отстраняването на нередовност се придава обратна сила, която е подчертана и в т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС (макар да е постановено при действието на отменения ГПК, според автора то намира приложение в тази си част и след приемането на новия ГПК, доколкото нормативните разрешения в тази насока са запазени). Следователно увеличението на иска във втората хипотеза има аналогични последици с отстраняването на нередовности на исковата молба. Не е такова положението обаче при увеличение на размера на исковата претенция при предявен частичен иск, тъй като то не се ползва с обратна сила.

   Аргументът на автора за това, че при частичен иск давността за тази част от вземането, за която е допуснато увеличение на иска, не се прекъсва и не спира да тече, е обстоятелството, че в известен смисъл по този начин ще се допусне заобикаляне на закона. Съществуването на института на погасителната давност е обусловено от специфичната цел, която той изпълнява - освобождаване на длъжника от обременителни стари негови задължения към кредитор, който се е дезинтересирал от тях. Позоваването на давността няма правопрекратително действие, тъй като длъжникът може да е съгласен да удовлетвори вземането на своя кредитор, но това е оставено на дискреционната преценка на първия. Съществуването на погасителната давност цели в някаква степен да накаже незаинтересования кредитор, който с поведението си вреди на ответната страна по правоотношението, като неоснователно протака отправянето до съда на искане за защита на субективното му право (целта за това може да бъде натрупването на лихви, а може да бъде и нежеланието да се впрягат сили и средства във воденето на процес). Така ако във втория случай не е потърсена защита в пълен размер, то е защото ищецът не е знаел или не е могъл да узнае пълния размер на исковата си претенция поради независещи от него обстоятелства. При предявяването на частичен иск обаче това не е така, тъй като в исковата молба той надлежно отбелязва, че вземането му се претендира като част от вземане с по-голям размер. Следователно в тази хипотеза кредиторът е знаел какъв е пълният размер на претенцията му, но въпреки това не се е възползвал от правото си да предяви иск за цялото вземане. Именно в това се състои целта на погасителната давност - да се освободи длъжникът от обременителни стари задължения, за които кредиторът е можел, но не е предявил надлежно претенциите си. Съгласно чл. 46 от Закона за нормативните актове, законовите разпоредби се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. Доколкото нито в ЗЗД, нито в ГПК се посочват последиците от предявяването на частичен иск, то чл. 116, б. „б" и чл. 115, б. „ж" ЗЗД следва да се тълкуват съобразно целта на нормативния акт, в който се съдържат. Тъй като те са част от разпоредбите за погасяване на задължения, предвидени в ЗЗД, то считам, че по-скоро бездействието на кредитора за непредявената част от вземането следва да освобождава длъжника от задължението му, а не да го обременява. До този резултат считам, че се стига при извършване на телеологично тълкуване на разпоредбите на чл. 116, б. „б" ЗЗД и чл. 115, б. „ж" ЗЗД. Именно поради систематичното им място авторът счита, че е по-правилно те да бъдат тълкувани стеснително и да се даде превес на виждането, че предявяването на частичен иск нито спира, нито прекъсва давността за тази част от вземането, с която е било направено увеличение на иска. Това е така, тъй като в противен случай щеше да е налице някаква индикация в текста на разпоредбата - например чл. 115, б. „ж" ЗЗД би имал следната редакция: „докато трае съдебният процес относно цялото вземане". Разбирането, че давността за непредявената част от вземането се спира или прекъсва, не намира опора в текста на законовите разпоредби и доколкото това влияе негативно на правото на длъжника да се позове на изтекла погасителна давност, те следва да се тълкуват стеснително.