ДВ. бр. 81 от 15.10.2010г.

Обн., ДВ, бр. 81 от 15 октомври 2010 г.

history Конституционният съд в състав: председател: Евгени Танчев, и членове: Емилия Друмева, Владислав Славов, Димитър Токушев, Благовест Пунев, Пламен Киров, Красен Стойчев, Георги Петканов, Ванюшка Ангушева, Цанка Цанкова, Стефка Стоева, Румен Ненков, при участието на секретар-протоколиста Росица Симова разгледа в закрито заседание на 5 октомври 2010 г. конституционно дело № 13 от 2010 г., докладвано от съдията Красен Стойчев.
Делото е образувано на 2 юни 2010 г. по искане на петдесет и двама народни представители от 41-ото Народно събрание на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 във връзка счл. 150, ал. 1 от Конституцията за установяване противоконституционността на чл. 1, ал. 3, чл. 2, ал. 2, т. 2, чл. 4, ал. 3, чл. 5, ал. 3, чл. 10, ал. 2, чл. 12, чл. 15, ал. 2, чл. 17, чл. 18, чл. 24, ал. 2, чл. 27, ал. 1; чл. 27, ал. 4, изр. второ; чл. 29, чл. 24 - 29, чл. 30, чл. 34, чл. 34, ал. 5; чл. 34, ал. 6; чл. 35, ал. 1, т. 2; чл. 35, ал. 4;§ 2; § 3; § 7; § 9, ал. 1, изр. второ и ал. 2; § 10 и 11 от Закона за развитието на академичния състав в Република България (ЗРАСРБ) (ДВ, бр. 38 от 2010 г.).
Според народните представители този закон създава сериозни проблеми за българското висше образование, на българската наука и развитието на научните кадри. По-конкретно, като се върви по структурата на искането им, те посочват следното:
Народните представители считат, че чл. 34, ал. 5 и чл. 35, ал. 4 ЗРАСРБ, които изключват съдебния контрол върху актовете на Арбитражния съвет към Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА), лишават гражданите от правото им на конституционна защита и нарушават принципа за упражняване съдебен контрол върху административните актове и влизат в противоречие с чл. 4, ал. 1; чл. 56; чл. 117; чл. 120, ал. 2 и чл. 125 от Конституцията. На следващо място, чл. 35, ал. 1, т. 2 ЗРАСРБ противоречи на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията), защото се отклонява от основното за нашето право положение, че отговорността е винаги лична и допуска да се носи отговорност за чуждо виновно поведение. Разпоредбите на чл. 30 и чл. 34 ЗРАСРБ влизат в противоречие с чл. 53, ал. 6 от Конституцията, тъй като контролът, който ще осъществява министърът на образованието, младежта и науката, се основава на подзаконов нормативен акт и по този начин законодателят делегира свои правомощия на изпълнителната власт. Според народните представители чл. 5, ал. 3 ЗРАСРБ, който предоставя правото на висшите училища и на научните организации да признават придобити в чужбина научни степени, нарушават принципа на правовата държава и конституционното изискване държавата да осъществява контрол върху висшите училища, както и на европейското законодателство. Член 34, ал. 6 ЗРАСРБ, който допуска да се определят такси с правилник, а не със закон, противоречи на чл. 60, ал. 1 от Конституцията. В § 11 ЗРАСРБ липсата на правила относно начина на изготвяне на Национална листа на членовете на журита и арбитри от НАОА застрашава академичната автономия, провъзгласена в чл. 53, ал. 4 от Конституцията. По мнението на народните представители чл. 15, ал. 2 ЗРАСРБ, който изисква академична длъжност да се заема при условията на основен трудов договор, ограничава правото на труд (чл. 48 от Конституцията). Освен това според тях има вътрешни противоречия между чл. 15, ал. 2 и чл. 17; чл. 18, ал. 3; чл. 24, ал. 2 и чл. 29 ЗРАСРБ, което е недопустимо в правова държава.
Народните представители посочват също така, че Народното събрание няма право да делегира свои законодателни правомощия на други органи и затова чл. 1, ал. 3; чл. 4, ал. 3; § 2; § 9, ал. 2, изр. първо и ал. 2; § 10 ЗРАСРБ трябва да бъдат обявени за противоконституционни. Според тях отношенията, за които Законът за развитието на академичния състав в Република България предвижда приемане на подзаконов акт, всъщност са основни обществени отношения и следователно е необходимо да се уредят в закона. Неточна е и формулировката на текста на чл. 27, ал. 4, изр. 2 ЗРАСРБ, който определя неправилно начален момент, от който започва да тече срок, и така допуска неопределеност в отношенията, а това противоречи на принципа на правовата държава.
Народните представители твърдят, че и в чл. 10, ал. 2 и чл. 27, ал. 1 ЗРАСРБ изискването материали по процедурите за придобиване на научна степен и за заемане на академична длъжност да се публикуват на английски език създава условия за неравнопоставеност. Те твърдят, че с чл. 18, ал. 2 ЗРАСРБ се допуска предимство при заемането на академична длъжност "главен асистент" в някои висши училища, който дава възможност в техните правилници да дерогират изискването на чл. 18, ал. 1 ЗРАСРБ, според който тези лица задължително трябва да са придобили научната степен "доктор". Според народните представители чл. 24; чл. 25; чл. 26; чл. 27; чл. 28 и чл. 29 ЗРАСРБ, в които се съдържат правила относно заемането на академичните длъжности "доцент" и "професор", са противоконституционни, защото допускат академичната длъжност "професор" да се заеме, без лицето да е извървяло нормалния път на научно развитие и така водят до неравнопоставеност (чл. 6 от Конституцията). Противоконституционни са, както се твърди в искането, и чл. 12 и чл. 2, ал. 2, т. 3 ЗРАСРБ, които само формално уреждат научната степен "доктор на науките" и я оставят без никакво съдържание. Тези текстове влизат в противоречие с принципа на правовата държава (чл. 4 от Конституцията) и с изискването за еднакъв подход на закона към правата на гражданите (чл. 6 от Конституцията). Според народните представители § 3 ЗРАСРБ превръща самостоятелните колежи в подчинени филиали на висшите училища и води до конфликт на интереси, което не е в синхрон с чл. 53 от Конституцията. В искането се твърди, че и § 7 ЗРАСРБ, който се занимава със заварените случаи и заменя придобитите по отменения Закон за научните степени и научните звания научни звания с академични длъжности, че е противоконституционен, защото извършва промяната, без да държи сметка за правната сигурност и така влиза в противоречие с чл. 4, ал. 1 от Конституцията.
С определение от 15 юни 2010 г. Конституционният съд е допуснал искането на народните представители от 41-ото Народно събрание за разглеждане по същество и е конституирал като заинтересовани страни по делото Народното събрание, президента на Република България, Министерския съвет, министъра на образованието, младежта и науката, Българската академия на науките, СУ "Св. Климент Охридски", Университета за национално и световно стопанство, Техническия университет - София, Медицинския университет - София, ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", ПУ "Паисий Хилендарски", Съвета на ректорите на висшите училища, Съюза на учените в България, Движение "За европейско развитие на Р. България". Впоследствие с определение от 2 юли 2010 г. като заинтересовани страни са конституирани и Комисията за защита от дискриминация и омбудсманът на Република България.
В изпълнение на предоставената им възможност становища по делото са представили Министерският съвет, министърът на образованието, младежта и науката, Медицинският университет - София, Варненският свободен университет "Черноризец Храбър", Техническият университет - София, Съюзът на учените в България, Българската академия на науките, Юридическият факултет на УНСС, СУ "Св. Климент Охридски", ПУ "Паисий Хилендарски", Движение "За европейско развитие на Р. България", Комисията за защита от дискриминация и омбудсманът на Република България.
Министерският съвет и министърът на образованието, младежта и науката считат, че искането на народните представители от 41-ото Народно събрание е изцяло неоснователно. Според тях Законът за развитието на академичния състав в Република България изцяло следва разпоредбите на Конституцията и представят подробни доводи в становищата си в полза на своята теза. Техническият университет - София, също счита, че искането е неоснователно и представя аргументи за това.
Становищата, които са представили останалите заинтересовани страни, подкрепят изцяло или частично искането на народните представители от 41-ото Народно събрание и представят своите аргументи.
Конституционният съд, след като обсъди доводите, изложени в искането и в постъпилите по делото писмени становища, за да се произнесе, взе предвид следното:
1. Народните представители подчертават в искането си до Конституционния съд, че е недопустимо Народното събрание да делегира на други държавни органи свои правомощия. Атакуват се по-специално чл. 1, ал. 3; чл. 4, ал. 3; § 2; § 9, ал. 2 и § 10 ЗРАСРБ. Според § 9, ал. 2 ЗРАСРБ Министерският съвет трябва да приеме правилник за прилагане на закона, в който да се уредят единните държавни изисквания за придобиване на научни степени и за заемане на научни длъжности.
Министерският съвет е органът, който трябва да приеме правилника за дейността на Арбитражния съвет към НАОА. Според народните представители и други текстове на Закона за развитието на академичния състав в Република България, с които се предоставя на висшите училища и научните организации правото в своите правилници да уредят различни аспекти на придобиването на научни степени и на заемането на научни длъжности: конкретните условия и ред за придобиването на научни степени и за заемането на научни длъжности (чл. 1, ал. 3 ЗРАСРБ); признаването на придобити в чужбина научни степени (чл. 5, ал. 3 ЗРАСРБ), също са противоконституционни. Народните представители атакуват и текстове на Закона за развитието на академичния състав в Република България, които предоставят на висшите училища и научните организации в своите правилници да предвидят правила във връзка с придобиване на научни степени и за заемане на академични длъжности, които се различават от предписаното в съответни законови текстове (чл. 18, ал. 2; § 2 ЗРАСРБ).
Според Конституционния съд въпросът, дали законодателят може свободно да преценява кога даден въпрос да бъде уреден със закон или пък с подзаконов акт на изпълнителната власт, трябва да се реши с оглед принципа за разделението на властите (чл. 8 от Конституцията) и принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията). В редица случаи Конституцията посочва, че дадена материя се урежда със закон, например установяване на данъци и определяне на техния размер (чл. 84, т. 3 от Конституцията), приемането на държавния бюджет (чл. 84, т. 2 от Конституцията). В такъв случай Народното събрание е длъжно да регулира съответните обществени отношения и не може да делегира на други държавни органи, вкл. изпълнителната власт, свои, установени в Конституцията правомощия (Решение № 3 от 1996 г. по к.д. № 2 от 1996 г.; Решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4 от 1998 г.; Решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12 от 2003 г.; Решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1 от 2010 г.). По този начин, като изрично "резервира" материя, чиято правна уредба трябва да стане само със закон, Конституцията запълва с конкретно съдържание възприетата от самата нея формула за разделение и баланс на властите и за ролята на закона в правовата държава.
Когато в Конституцията липсва изрично посочване, че съответната материя трябва да се уреди със закон, Народното събрание също не е свободно по свое усмотрение да преценява дали съответните обществени отношения трябва да се уредят със закон и какви да бъдат рамките на регламентацията. Когато прави такава преценка парламентът ще трябва да се съобразява отново със същите два основни принципа на Конституцията - принципът за разделението на властите (чл. 8 от Конституцията) и принципът за правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията).
Доколкото Конституцията обявява, че Народното събрание осъществява законодателната власт (чл. 62, ал. 1 от Конституцията), очевидно само то разполага с правомощието да приема закони. Парламентът не може да се отказва от това си правомощие и да възлага уредбата на съответна материя на изпълнителната власт. Прехвърлянето на законодателна власт на друг орган би означавало нарушаването на балансите и равновесието между властите. По този начин принципът за разделението на властите не само не допуска волята на законодателния орган да бъде променяна и подменяна (Решение № 12 от 1995 г. по к.д. № 15 от 1995 г.), но и не допуска възможността той да се отказва сам от свои правомощия и да възлага тяхната уредба на друг орган. Прехвърляне на правомощия от един конституционно установен държавен орган на друг би било оправдано единствено дотолкова, доколкото би имало своето основание в Конституцията, защото само тя е в състояние да определи конкретните параметри на балансите във властта. Доколкото нашата Конституция не съдържа подобни правила, изводът е, че тя отхвърля делегираното законодателство и правото на конституционно установените държавни органи сами да се отказват от предоставената им компетентност.
От друга страна, когато се преценява дали да се уреди дадена материя и какви да бъдат границите на уредбата, трябва да се държи сметка, че в правовата държава щом дадена материя изисква, предвид своето естество, да бъде уредена със закон, тя трябва да бъде уредена със закон и следователно от Народното събрание, а материята, която не се нуждае от законодателна уредба, ще трябва да се уреди с подзаконов акт. Необходимо е законът да зададе параметрите на обществените отношения, до които той се отнася, и свързаните с тях правни институти, както и да очертае тяхното основно съдържание, а не да делегира, да прехвърля установяването на тяхната уредба на изпълнителната власт.
На следващо място, отново с оглед преценката за разпределението на правната компетентност да се издава нормативен акт самата Конституция не допуска подзаконовите актове да дават първична правна уредба. Обратно, те имат вторичен характер в смисъл, че се издават въз основа и в изпълнение на закона (чл. 114 от Конституцията), т. е. две кумулативни изисквания, които категорично определят техния характер. Самата природа на подзаконовия акт следователно предпоставя наличието на съответни правила в закона, а не създаване тепърва на тези правила от подзаконовия акт. Законът е общ нормативен акт с най-висок ранг в йерархията на нормативните актове, тъй като той урежда първично или въз основа на Конституцията обществени отношения, които се поддават на трайна уредба, според предмета или субектите (чл. 3 от Закона за нормативните актове). Оттук изводът, че правната уредба, която се съдържа в закона, трябва да бъде пълна и не би могло той да има, както се посочва в мотивите на Законопроекта за развитието на академичния състав в Република България, "рамков характер". На същото основание не е допустимо от подзаконов акт да се очаква да запълва пропуски в уредбата на закона, да определя смисъла и съдържанието на споменати в закона понятия или пък когато трябва да се реши даден въпрос, основанието за решаването му да се търси в подзаконовия акт, а позоваването на закона да е без значение.
Народното събрание е длъжно да осъществява законодателната власт и затова не може да делегира на други държавни органи правомощия да уреждат по същество въпросите, които се отнасят до закона, нито пък да избягва пълното уреждане на отношенията, прехвърляйки уредбата им на подзаконов акт. Недопустимо е сам законът да предписва в подзаконов акт да се съдържат правила, които не да го развиват и допълват, не да дават насоки за изясняване на неговите текстове, а да оторизира приемането на правила, за които в закона няма правна уредба. Това е опасно, защото създава условия за нестабилност на правната уредба, правилата да се променят по съображения от конюнктурен характер извън политическия дебат, който се развива в Народното събрание.
Когато законодателят предоставя на друг орган да формулира единните държавни изисквания за придобиване на научни степени и за заемане на академични длъжности или пък условията и реда за придобиване на научни степени и заемане на академични длъжности (§ 9, ал. 2, изр. второ ЗРАСРБ), той не действа в съответствие с установените в правовата държава правила за разпределение на материята при правното регулиране. Задача на закона е да посочи какво представляват единните държавни изисквания, докъде те се разпростират и как те се съотнасят с предоставената на висшите училища академична автономия. Още повече тяхната законодателна регламентация е съществен елемент на зададения на конституционно ниво баланс между правото на академична автономия и правото на държавата на контрол върху висшите училища (чл. 53, ал. 4 и ал. 6 от Конституцията). Погрешно е разбирането, че е достатъчно законът да посочи, че ще се издадат единни държавни изисквания и то да се възприема като достатъчно, за да се изпълни изискването те да бъдат издадени въз основа и в изпълнение на закона. Напротив, единните държавни изисквания трябва да стъпват на определена уредба, която е дадена в закона и той в общ вид да определи тяхното съдържание.
Понятието "държавни изисквания" е конституционно установено. Конституцията, която го използва в чл. 53, ал. 5, влага в него широк смисъл: наред с другото тя има предвид на първо място законите. Основният закон има за цел да определи принципните въпроси на държавното управление и да установи базата на нормативното регулиране. Законът има друга цел - не да дава насоки, а да уреди определен кръг обществени отношения. Следователно уредбата не е еднотипна и не бива механично да се копира. Ето защо, когато говори за "единните държавни изисквания", § 9, ал. 2, изречение второ ЗРАСРБ влиза в противоречие с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията). Противоречието се проявява вследствие неспазването на изискването на Конституцията за законодателно уреждане на отношенията, непълноти и неясноти на уредбата, което рефлектира върху преходните и заключителните разпоредби на закона.
Същевременно Конституционният съд приема, в контекста на изложените съображения, че по-голямата част от разпоредбата на § 9, ал. 2, изр. второ ЗРАСРБ не влиза в някакво противоречие с Конституцията. Доколкото тя урежда въпроси по прилагането на Закона за развитието на академичния състав в Република България, като например регламентирането на процедурите по прием и обучение на докторанти по глава втора на закона, нормите за преподавателска натовареност съгласно чл. 24, ал. 3 ЗРАСРБ. Става въпрос за материя, която правилникът за прилагането му само ще доразвие и ще уточни някои детайли с оглед на последиците на правилата, които се съдържат в закона.
2. Вносителите настояват, че някои от текстовете на Закона за развитието на академичния състав в Република България са противоконституционни, защото предоставят на висшите училища и научните организации правото да уредят някои аспекти на отношенията, свързани с придобиването на научни степени и заемането на академични длъжности.
Факт е, че този закон разчита твърде много на тях. Правилниците на висшите училища и на научните организации са особени вътрешни актове, които са задължителни за колективите им, като целта им е да организират различни аспекти на тяхната дейност. Самата Конституция насърчава подобен подход, доколкото тя признава на висшите училища правото на академична автономия (чл. 53, ал. 4). Ето защо няма пречка законодателят да даде право на висшите училища и на научните организации да въвеждат в своите вътрешни правилници по-строги изисквания, доколкото той е предвидил това, или пък някакви други специфични изисквания по отношение на вътрешната си организация и дейност.
Текстовете на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 3 ЗРАСРБ обаче са противоконституционни, тъй като е недопустимо атакуваният закон да предоставя на висшите училища и научните организации правото с вътрешни правилници да уреждат основни елементи на отношенията, свързани с придобиването на научни степени и заемането на академични длъжности.
По същество това е законодателна делегация, която е недопустима по действащия основен закон. Правилниците на висшите училища и на научните организации са особени вътрешни актове, които са задължителни за колективите им, като целта им е да организират различни аспекти на тяхната учебна и научна дейност. Самата Конституция насърчава подобен подход, доколкото тя признава на висшите училища правото на академична автономия (чл. 53, ал. 4). Няма пречка законодателят да даде право на висшите училища и на научните организации да въвеждат в своите вътрешни правилници допълнителни изисквания, след като той е създал първична правна уредба, съдържаща се в закона. На основата на законовите норми могат да бъдат създавани други специфични изисквания по отношение на вътрешната организация и дейността на съответните образователни и научни институции. Но преди да възложи на висшите училища и научните организации да създават такива правила в своите правилници относно условията за придобиване на научни степени и заемане на академични длъжности, законът, предвид предмета на материята, а именно да се определят условията за придобиване на права от академичния състав, трябва да установи фундамента на правната уредба, върху който да се "надградят" вътрешните правилници, като се отчетат спецификата на научната област или научното направление, в което те развиват своята дейност. От тази гледна точка общата делегация на чл. 1, ал. 3 ЗРАСРБ е конституционно недопустима. Като отказва да определи условия за придобиване на права и предоставя уредбата им да бъде предмет на вътрешни правилници, законодателят абдикира от задължението да уреди основни обществени отношения със закон и поставя под съмнение собственото си предназначение и функция в рамките на нормативното регулиране. На практика Народното събрание отказва да законодателства, дезинтересира се от основни и важни обществени отношения и прехвърля първичното правно регулиране към висшите училища и научните организации.
От друга страна, недопустимо е да се обвързва предоставянето на уредбата относно условията за придобиване на права, особено тези, които трябва да имат стабилна уредба и действие на цялата територия на държавата, на правилниците на висшите училища, с правото на академична автономия, което чл. 53, ал. 4 от Конституцията им предоставя. Доколкото става дума за правни последици, които важат за всички висши училища и научни организации, очевидно е, че вътрешните правилници не могат да създават такава правна уредба. В тази връзка заслужава да се отбележи, че твърде неясно и объркващо е съдържанието на чл. 1, ал. 2, т. 1 ЗРАСРБ, който обаче не е предмет на искането на народните представители.

history Член 4, ал. 3 ЗРАСРБ предвижда условията и редът за провеждане на заседанията на научните журита, които се създават със закона, да бъдат уредени в правилниците на висшите училища и научните организации. При положение, че със своите решения научните журита установяват права, е необходимо да съществуват единни изисквания относно реда за тяхната дейност. Още повече, че тази дейност е предмет на контрол, при който преценката, дали фактическото съответства на нормативно предписаното, трябва да бъде една и съща за еднаквите хипотези, а не да бъде различна в зависимост от това, какви правила съдържа съответният вътрешен правилник.
От изложеното следва, че конституционният принцип на правовата държава не допуска уредбата на материя, която трябва да се създаде със закон, да се възлага за регулиране чрез вътрешни правилници. Ето защо Конституционният съд приема, че чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 3 ЗРАСРБ са противоконституционни. Съдът констатира, че Законът за развитието на академичния състав в Република България използва твърде непоследователно понятието "условия и ред" и не влага в него определено единно съдържание, поради което ще се усложни тълкуването на неговите разпоредби, съдържащи това понятие.
Конституционно нетърпимо е Народното събрание да прехвърля отговорността за развитието на академичния състав в Република България върху висшите училища и научните организации едновременно демонстрирайки неразбиране за съдържанието и изискванията на принципа на академичната автономия и скривайки се зад него, като се отказва от упражняване на основната си конституционна функция - законодателната.
Народните представители искат да се обяви за противоконституционен и § 2 ЗРАСРБ. Той допуска в правилниците на висшите училища и научните организации да се предвиди по-голям нечетен брой на членовете на научното жури при запазване на законоустановените съотношения. Според закона това важи в еднаква степен както за научно жури, което се произнася във връзка със заемането на академична длъжност, така и за научно жури, пред което се защитава дисертационен труд, макар че правното им положение не е еднакво в двата случая. Смисълът на § 2 ЗРАСРБ се свежда до допускането на изключение от правилото. Така, след като Законът за развитието на академичния състав в Република България определя условията за придобиване на научно-образователната степен "доктор", вкл. броя на членовете на научното жури, той допуска висшите училища и научните организации да обвържат възникването на идентични права с по-тежки условия. Защото според законодателя кандидатът ще придобие едни и същи права, доколкото по терминологията на чл. 5, ал. 2 ЗРАСРБ научните степени "важат на територията на цялата страна", стига съставът на научното жури, което взема решение, да е над фиксираните изисквания. Очевидно в случая регламентацията е от такъв характер, че броят на членовете на органа, който прави волеизявление, е без значение в юридически план. По този начин отпада и въпросът, дали определянето на броя на членовете на колективен орган, който е овластен от закона да създава права, е проблем единствено на законодателна уредба.
Искането има за предмет и установяването на противоконституционността на чл. 24, ал. 3 и чл. 29, ал. 1, изр. 2 ЗРАСРБ. Двата текста изглеждат еднотипни, но всъщност са доста различни с оглед своя предмет. Според първия текст в правилника на висшите училища и на научните организации се предвиждат правила относно преподавателската и изследователската натовареност на академичния състав и по такъв начин въвежда условия за откриване на конкурс. Според втория в правилника на висшите училища и на научните организации могат да се предвидят свои собствени задължителни условия за заемане на академичната длъжност "професор", т. е. условия за заемане на длъжност. Според Конституционния съд и двата случая засягат вътрешноорганизационни въпроси на висшите училища и научните организации. Решението, което възприема атакуваният закон, е в духа на академичната автономия и следователно съобразено с чл. 53, ал. 4 от Конституцията. Необходимо е обаче да се отбележи, че академичната автономия не може да бъде основание за освобождаване от конституционни принципи и норми. Допълнителните или специфични изисквания, които висшите училища и научните организации ще могат да предвидят в своите правилници, ще трябва да държат сметка за условията, посочени в закона, както и да бъдат съобразени с чл. 6 и други от Конституцията.
Колкото до § 10 ЗРАСРБ, той установява срок за приемане на правилниците на висшите училища и научните организации и определя органа, който да ги приеме. Очевидно текстът не държи сметка, че правилниците за дейността на висшите училища се приемат от Общото им събрание. По този начин се нарушават конкретни аспекти на академичната автономия, с която според чл. 53, ал. 4 от Конституцията се ползват висшите училища, от една страна, и в противоречие на чл. 4, ал. 1 от Конституцията се създават взаимоизключващи се правила, от друга.
3. Народните представители твърдят, че е противоконституционен и чл. 5, ал. 3 ЗРАСРБ. Според този текст придобитите в чужбина научни степени се признават от висшите училища или от научните организации в Република България при условия и по ред, определени с правилниците им, в съответствие с нормативните актове и международните договори, по които Република България е страна.
Атакуваният текст на закона е формулиран твърде общо и неясно, но неговият акцент е да предостави на висшите училища и на научните организации правото да признават придобиването на научна степен в чужбина. Народните представители настояват в своето искане признаването на придобити в чужбина научни степени да се извършва от един орган за цялата държава и по еднакви критерии.