ДВ. бр. 32 от 02.04.2013г.

Обн., ДВ, бр. 32 от 2 април 2013 г.

history Върховният административен съд в състав: председател: Румяна Монова, и членове: Мирослав Мирчев, Теодора Николова, Донка Чакърова и Димитър Първанов, разгледа административно дело № 3360 по описа за 2013 г. на Върховния административен съд - петчленен състав, І колегия, докладвано от Теодора Николова.
Производство по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано по частна жалба на д-р Рали Петров Димитров, действащ като ЕТ "Д-р Рали Димитров - Амбулатория за индивидуална практика за извънболнична специализирана психиатрична помощ" - София, и д-р Гергана Костадинова Прокопиева, действаща като ЕТ "Хела - Д-р Гергана Прокопиева -
АИИСПП" - София, против Определение от 12.02.2013 г. на Върховния административен съд, състав на първо отделение, по адм.д. № 1856 по описа за 2013 г. в частта му, с която е отхвърлено като неоснователно искането на частните жалбоподатели за спиране на изпълнението на:
1. Наредба № 39 от 2004 г. на министъра на здравеопазването за профилактичните прегледи и диспансеризацията, обн., ДВ, бр. 106 от 2004 г., изменена с § 13, т. 1 от ПЗР на Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 40 от 2004 г. на министъра на здравеопазването за определяне на основния пакет на здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, ДВ, бр. 100 от 2012 г., в частта на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 - нова, обн., ДВ, бр. 100 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г., и
2. Наредба № 40 от 2004 г. на министъра на здравеопазването за определяне на основния пакет на здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, обн., ДВ, бр. 112 от 2004 г., в частта: на т. 5 от приложение № 8а към разпоредбата на член единствен (нова, приета с § 8 на Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 40 от 2004 г. на министъра на здравеопазването за определяне на основния пакет на здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, ДВ, бр. 99 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.) и в частта на т. 5 от приложение № 9а към разпоредбата на член единствен (нова, приета с § 10 на Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 40 от 2004 г. на министъра на здравеопазването за определяне на основния пакет на здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, ДВ, бр. 99 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.).
В частната жалба се твърди, че определението е неправилно и следва да бъде отменено, тъй като: разпоредбата на чл. 66, ал. 2 АПК е неприложима за случая; неправилно съдът приел за недоказани твърденията за директно засягане на икономическата сфера на частните жалбоподатели от непосредственото действие на оспорените нормативни текстове - оспорената подзаконова нормативна промяна предвижда ограничаване на финансирането на индивидуални практики за извънболнична специализирана психиатрична помощ поради забраната за диспансеризация на психично болни лица в тези извънболнични лечебни заведения и съответно за получаване на финансиране за това; без основание съдът не съобразил, че оспорените нормативни разпоредби създават условия за накърняване и на правата на пациентите поради общоизвестните факти, че лечебните заведения за болнична психиатрична помощ са много по-малко на брой от тези за извънболнична такава и така се ограничава достъпът до диспансеризацията като здравна услуга в нарушение на т. 5 от Европейската харта за правата на пациентите.
Ответникът по частната жалба - министърът на здравеопазването, чрез процесуалните си представители оспорва жалбата в писмено възражение. Твърди, че спирането на изпълнението на оспорените разпоредби би довело до липса на правна уредба относно диспансеризацията на болните с психични заболявания, защото лечебните заведения, които към този момент имат сключени договори с Националната здравноосигурителна каса и извършват дейности по диспансеризация на такива болни, няма да могат да извършват тези дейности поради липса на правно основание за това.

history Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия, като обсъди допустимостта на частната жалба, направените в нея оплаквания и провери изцяло оспорения съдебен акт, намира частната жалба процесуално допустима, а по същество - основателна, поради следното:
Предмет на оспорване са разпоредби на:
1. Наредба № 39 от 2004 г. на министъра на здравеопазването за профилактичните прегледи и диспансеризацията, обн., ДВ, бр. 106 от 2004 г., изменена с § 13, т. 1 от ПЗР на Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 40 от 2004 г. на министъра на здравеопазването за определяне на основния пакет на здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, ДВ, бр. 100 от 2012 г., в частта на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 - нова, обн., ДВ, бр. 100 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г. Текстът гласи: Диспансеризация на психичните заболявания се провежда в лечебни заведения за болнична помощ и в центрове за психично здраве.
2. Наредба № 40 от 2004 г. на министъра на здравеопазването за определяне на основния пакет на здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, обн., ДВ, бр. 112 от 2004 г., в частта: на т. 5 от приложение № 8а към разпоредбата на член единствен (нова, приета с § 8 на Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 40 от 2004 г. на министъра на здравеопазването за определяне на основния пакет на здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, ДВ, бр. 99 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.). Текстът гласи: Комплексното диспансерно (амбулаторно) наблюдение по т. 4 (на деца с психиатрични заболявания) се извършва в лечебни заведения за болнична помощ с клиники/отделения по психиатрични заболявания и в центрове за психично здраве,
и в частта на т. 5 от приложение № 9а (нова, приета с § 10 на Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 40 от 2004 г. на министъра на здравеопазването за определяне на основния пакет на здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, ДВ, бр. 99 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.). Текстът гласи: Комплексното диспансерно (амбулаторно) наблюдение по т. 4 (на пациенти над 18 години с психиатрични заболявания) се извършва в лечебни заведения за болнична помощ с клиники/отделения по психиатрични заболявания и в центрове за психично здраве.
По силата на препращащата разпоредба на чл. 196 АПК правилно основанията, подлежащи на установяване, са намерени в чл. 166, ал. 2 АПК. Законосъобразно поради това тричленният съдебен състав е изследвал вероятността от настъпване на значителна или трудно поправима вреда за оспорващите, които в качеството им на представляващи амбулатории за индивидуална практика за извънболнична специализирана психиатрична помощ са признати за лица, имащи пряк личен интерес от оспорването на подзаконовите разпоредби.
За да отхвърли искането за спиране на оспорените норми, първоинстанционният съдебен състав е приел, че към жалбата не са представени доказателства какви доходи са реализирали двамата жалбоподатели в качеството им на еднолични търговци, извършващи дейност като лечебни заведения за извънболнична помощ, от диспансеризация на лица, страдащи от психични заболявания, за да се прецени какви биха могли да бъдат икономическите им загуби от действието на процесните разпоредби, а също и че не са представени доказателства какъв е броят на лечебни заведения за извънболнична психиатрична помощ, действащи в населени места от селски тип и малките градове, за да се направи преценка доколко действието на оспорените разпоредби би довело до накърняване на правата им.
Необоснован и формален е направеният извод, че действието на оспорените разпоредби не би причинило трудно поправими или значителни вреди на посочените лечебни заведения за специализирана извънболнична помощ.
Съгласно разпоредбата на чл. 30 от Закона за здравето за опазване здравето и работоспособността на гражданите лечебните заведения системно извършват профилактични прегледи и диспансеризация. Лицата с повишен здравен риск или със заболявания подлежат на диспансеризация. Условията, редът и финансирането за извършване на профилактичните прегледи и диспансеризацията, както и списъкът на заболяванията, при които се извършва диспансеризация, се определят с наредба на министъра на здравеопазването. По смисъла на § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на същия закон "Диспансеризация" е метод за активно издирване, диагностика, лечение и периодично наблюдение на болни с определени заболявания. Наредба № 39 от 2004 г. на министъра на здравеопазването за профилактичните прегледи и диспансеризацията, обн., ДВ, бр. 106 от 2004 г., е издадена по законовата делегация на посочения по-горе нормативен текст. Преди оспорената нова ал. 5 на чл. 2 от наредбата (в сила от 1.01.2013 г.) съгласно ал. 2 на чл. 2 диспансеризацията се провежда от лекар в лечебни заведения за извънболнична помощ (каквито са тези на частните жалбоподатели), в лечебни заведения за болнична помощ, в комплексни онкологични центрове, в центрове за психично здраве и в центрове за кожно-венерически заболявания. Това означава, че предишната нормативна уредба (ал. 2 действа и сега и на практика противоречи на оспорената ал. 5) е давала равни възможности на лечебните заведения за извънболнична помощ и на тези за болнична такава за диспансеризиране на болни с психиатрични заболявания със съответното на тази дейност финансиране от Националната здравноосигурителна каса. От друга страна, пациентите с такива заболявания (тази изключително уязвима по причина на вида на страданието си социална група) обективно са разполагали с по-широк кръг възможности при избор на лечебно заведение и лекуващ лекар. Това ясно се вижда от приложение № 1 към Националната здравна карта на Република България, приета с Решение № 103 от 24.02.2011 г. на Министерския съвет, на основание чл. 32, ал. 1 от Закона за лечебните заведения.
Основателно при това в частната жалба се твърди, че без доказателства за конкретния брой на видовете лечебни заведения, както и за доходите на жалбоподателите, в качеството им на еднолични търговци, извършващи дейност като лечебни заведения за извънболнична помощ, от диспансеризация на лица, страдащи от психични заболявания, обективно действието на оспорените разпоредби би причинило на жалбоподателите значителни вреди поради изключването им от кръга на лечебните заведения, които могат да получат финансиране за обсъжданата дейност.
Твърдението на ответника по частната жалба, че спирането на действието на оспорените разпоредби би довело до липса на правна уредба, очевидно не отговаря на истината, поради това че за болничните заведения уредбата не се променя, а за тези за извънболнична помощ се възстановява изцяло уредбата преди изменението.
Водим от горното и на основание чл. 190, ал. 1 АПК Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия,