ДВ. бр. 17 от 01.03.2016г.

Обн., ДВ, бр. 17 от 1 март 2016 г.

history Върховният административен съд на Република България - петчленен състав - II колегия, в съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Боян Магдалинчев, членове: Георги Чолаков, Ангел Калинов, Галя Костова, Анелия Ананиева, при секретар Светла Панева и с участието на прокурора Мери Найденова изслуша докладваното от съдията Анелия Ананиева по адм. дело № 13709/2015 г.
Производството е по чл. 208 и сл. АПК.
Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи чрез юрисконсулт Михайлова като процесуален представител против Решение № 10515 от 12.10.2015 г., постановено по адм.д. № 8888/2015 г. по описа на Върховния административен съд, седмо отделение. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Претендира се неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отхвърли оспорването. Прави се искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът - сдружение "Синдикат на служителите в Министерството на вътрешните работи", чрез адв. Стоянов като процесуален представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за тази инстанция.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение.
Върховният административен съд, петчленен състав, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен.

history Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения:
С обжалваното решение е обявена нищожността на Заповед № 8121з-40 от 15.01.2015 г. на министъра на вътрешните работи в частта, с която е предвидено, че редът за изплащане на допълнителното възнаграждение за работа на официален празник по тази заповед се прилага за труд, положен след 1.07.2014 г. Със заповедта се изменя предходна Заповед № 8121з-791 от 28.10.2014 г. в частта по т. 4, като се променя механизмът за определяне на размера на допълнителното възнаграждение за полагане на труд на официални празници от държавни служители в МВР, като в оспорената част е посочено, че определеният с нея ред за изплащане на това допълнително възнаграждение се прилага за труд, положен след 1.07.2014 г.
За да постанови този резултат, тричленният състав е приел, че оспорената заповед на министъра на вътрешните работи представлява нормативен административен акт по смисъла на чл. 75, ал. 1 АПК, като издадена въз основа на законова делегация по чл. 179, ал. 1 и 2 ЗМВР и според материята, която урежда, съдържа административноправни норми, отнася се за неопределен брой адресати и има многократно правно действие. Съдът е обосновал извод, че на заповедта в оспорената й част е придадена обратна сила в нарушение на чл. 14, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА), което съставлява основание за нейната отмяна. Тричленният състав е приел, че при издаването на подзаконовия административен акт е допуснато и особено съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като не е обнародван в "Държавен вестник", което води до нищожност на заповедта в оспорената част с оглед нормите на чл. 5, ал. 5 от Конституцията на Република България във връзка с чл. 37, ал. 1 ЗНА и чл. 78, ал. 2 АПК. Предвид това и на основание чл. 193, ал. 1 АПК е обявена нищожността на заповедта в оспорената част.
Обжалваното решение е правилно.
Основният довод в касационната жалба, поддържан и в първоинстанционното производство, е относно правната същност на заповедта. Твърди се, че същата не отговаря на критериите за подзаконов нормативен акт съгласно чл. 75 АПК и чл. 3, ал. 2 ЗНА, тъй като се отнася до определяем кръг субекти - служители на МВР, подчинени на адресанта, и с нея не се засягат права и задължения на други граждани. Във връзка с цитираното решение на КС по конст. дело № 18/1995 г. се навеждат и твърдения за "вътрешнослужебен характер" на акта.
От съдържанието на предходната Заповед № 8121з-791 от 28.10.2014 г., издадена също на основание чл. 179, ал. 2 ЗМВР, както и от съдържанието на изменящата я Заповед № 8121з-40 от 15.01.2015 г., се установява, че с тях се урежда материята, свързана с допълнителните възнаграждения на държавните служители в МВР по ал. 1 на същия законов текст, реда и условията за изплащането им.
Законовата дефиниция за подзаконов нормативен акт се съдържа в нормата на чл. 1а ЗНА, според която нормативният акт съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган. Аналогична е дефиницията и по чл. 75, ал. 1 и 2 АПК, според която нормативните административни актове са подзаконови административни актове, които съдържат административноправни норми, отнасят се за неопределен и неограничен брой адресати и имат многократно правно действие. Нормативните административни актове се издават по прилагане на закон или подзаконов нормативен акт от по-висока степен.
Оспорената заповед отговоря на тези кумулативно определени критерии за нормативен акт, тъй като е издадена от компетентния орган въз основа на законова делегация съгласно чл. 179, ал. 2 ЗМВР, следователно - по прилагане на нормативен акт от по-висока степен, съдържа норми, детайлизиращи материята, залегнала в него, има нееднократно действие и се отнася до неопределяем кръг субекти. Обстоятелството, че със заповедта се регламентират отношения, засягащи само държавните служители в МВР и техният брой е предвиден с устройствения му правилник, не води до промяна в извода за правната същност на заповедта и не се отразява на характера й на подзаконов нормативен акт. Адресатите на заповедта не са персонално посочени. Наименованието на акта също не го изключва от обхвата на нормативните административни актове, изброени в чл. 7 ЗНА. Правилно при преценката за естеството на акта съдът е съобразил неговото съдържание, като с оглед регламентираните правила за поведение е отчел наличието на административноправни норми.
Необнародването на заповедта като подзаконов нормативен акт в "Държавен вестник" законосъобразно е възприето от тричленния състав като съществен порок, водещ до нищожност. Съгласно чл. 5, ал. 5 от Конституцията на Република България всички нормативни актове се публикуват и влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок. Конституционното изискване е възпроизведено в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 АПК, която предвижда всички подзаконови нормативни актове, освен тези на общинските съвети, да се обнародват в "Държавен вестник". В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 37, ал. 1 ЗНА. Обнародването на нормативния акт е условие за влизането му в сила и го прави част от действащото право. Правилен е изводът на тричленния състав, че с обнародването в "Държавен вестник" нормативният акт се довежда до знанието на всички и чрез него се определя началният момент, от който той произвежда действие. Затова в съдебната практика се приема, че при липса на обнародване подзаконовият нормативен акт не поражда правни последици. В тази връзка правният извод на тричленния състав за липсата на последния елемент от фактическия състав на нормативния акт, водещ до опорочаването му до степен на нищожност, е обоснован и законосъобразен.
Правилно е и заключението за издаване на заповедта в оспорената й част в нарушение на чл. 14, ал. 2 ЗНА. Разпоредбата предвижда, че обратна сила на нормативен акт, издаден въз основа на друг нормативен акт, може да се даде само ако такава сила има актът, въз основа на който той е издаден. Подзаконовият нормативен акт, част от който е оспореният текст ("редът за изплащане на допълнителното възнаграждение за работа на официален празник по заповедта се прилага за труд, положен след 1.07.2014 г."), е издаден на основание чл. 179, ал. 2 във връзка с ал. 1 ЗМВР. Тази разпоредба няма обратна сила, поради което оспореният текст, с който е дадена такава, е незаконосъобразен, но предвид констатирания по-тежък порок правилно заповедта в тази част е обявена за нищожна. Ирелевантно за крайния правен извод е направеното в касационната жалба възражение, че с оспорения текст се цели осигуряване на съответствие в начина на изчисляване на допълнителното възнаграждение за работа на официален празник между използвания в МВР програмен продукт и предвидения в предходната заповед алгоритъм за това при съобразяване с датата на влизане на ЗМВР в сила от 1.07.2014 г.
Предвид изложеното обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице твърдените касационни основания за неговата отмяна по чл. 209, т. 3 АПК, поради което следва да се остави в сила.
При този изход на делото и с оглед своевременно заявената претенция за присъждане на разноски за настоящата инстанция от процесуалния представител на ответника касаторът дължи реално направените разноски в размер 400 лв., съставляващи адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 20.01.2016 г. Възражение за прекомерност на разноските от процесуалния представител на касационния жалбоподател не е направено.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, петчленен състав,