ДВ. бр. 20 от 15.03.2016г.

history Върховният административен съд на Република България - четвърто отделение, в съдебно заседание на десети ноември две хиляди и петнадесета година в състав: председател: Аделина Ковачева, членове: Кремена Хараланова, Бисерка Цанева, при секретар Ирена Асенова и с участието на прокурора Симона Попова изслуша докладваното от съдията Бисерка Цанева по адм.д. № 973/2015 г.
Производството е по чл. 185 - 196 от Административнопроцесуалния кодекс.
Образувано е по жалба на Фондация "Български адвокати за правата на човек" - София, представлявана от Йорданка Димитрова, подадена чрез адв. Гитева, с която оспорва разпоредбата на чл. 12а и чл. 14, ал. 3 от Наредба № Iз-1201 от 1.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на специалните домове за временно настаняване на чужденци, издадена от министъра на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 45 от 2010 г.; изм. и доп., бр. 11 от 2012 г. и бр. 57 от 2012 г.).
С жалбата са релевирани доводи за незаконосъобразност на оспорените разпоредби поради противоречие на техния текст с разпоредби в Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), с чл. 30, ал. 2, чл. 26, ал. 2, чл. 56 и 120 от Конституцията на Република България и Директива 2008/115/ЕО, които са текстове от по-висок порядък. Жалбоподателят прави искане да бъдат отменени като незаконосъобразни оспорените текстове от подзаконовия нормативен акт. В о.с.з. на ВАС представляван от адв. Гитева поддържа жалбата и претендира разноски.
Ответникът - министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител юрк. Люнчева и в писмена защита оспорва жалбата с доводи за неоснователност на оспорването и с искане да бъде отхвърлена.
Представителят на Върховната административна прокуратура излага становище за основателност на искането за отмяна на оспорените текстове по съображения, че противоречат на материалноправните норми от по-висока степен, а именно Закона за чужденците в Република България и Конституцията на Република България. Предлага жалбата да бъде уважена.
Жалбата е предявена срещу разпоредби от нормативен административен акт, подлежащ на оспорване, и от сдружение с нестопанска цел, което с оглед предмета си на дейност и приетото с ТР № 2 от 12.02.2010 г. на ОС на съдиите във Върховния административен съд по т.д. № 4/2009 г. има правен интерес от оспорването, поради което е допустима, като по отношение на нейната допустимост съдът се е произнесъл и с определение № 1371 от 9.02.2015 г. по адм.д. № 973/2015 г. по описа на съда.

history Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Предмет на оспорване са разпоредбите на чл. 12а и чл. 14, ал. 3 от Наредба № Iз-1201 от 1.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на специалните домове за временно настаняване на чужденци, издадена от министъра на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 45 от 2010 г.; изм. и доп., бр. 11 от 2012 г. и бр. 57 от 2012 г.), която е подзаконов нормативен акт по смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗНА и попада в дефиницията на чл. 75, ал. 1 АПК.
С разпоредбата на чл. 44, ал. 11 от Закона за чужденците в Република България законодателят е делегирал правомощие на министъра на вътрешните работи да издаде наредба за реда за настаняване и организация на дейността в СДВНЧ. Горното обосновава извод, че министърът на вътрешните работи е имал материалната компетентност по смисъла на чл. 76, ал. 1, предл. 2 АПК да издаде оспорения акт. Оспорените текстове на подзаконовия нормативен акт са издадени от компетентен орган, при изрично предвидена законова делегация, в рамките на материалната му компетентност и в предписаната писмена форма и е обнародван в "Държавен вестник". Видно от представените по преписката доказателства са спазени всички изисквания на чл. 77 АПК и чл. 26, ал. 2 и чл. 28, ал. 1 от Закона за нормативните актове.
Атакуваните разпоредби от наредбата обаче не съответстват на законовите разпоредби на Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и Конституцията на Република България.
С оспорената разпоредба на чл. 12а от наредбата са уредени правомощията на длъжностните лица от временните домове за настаняване на чужденци да извършват спрямо настанените в СДВНЧ чужденци обиск. Съгласно чл. 44, ал. 11 ЗЧРБ редът за временното настаняване на чужденци, включително на малолетни и непълнолетни, в специалните домове, както и организацията и дейността им, се определя с наредба на министъра на вътрешните работи. Тъй като правомощието за извършване на обиск не касае нито реда за настаняване, нито организацията на дейността на тези домове, основателно е възражението в жалбата, че този текст от наредбата не кореспондира с този в закона. Нещо повече, правомощието за извършване на обиск на настанените лица е намерило първичната си уредба именно в наредбата, без ЗЧРБ да го е предвидил като мярка. Доколкото правомощието за извършване на обиск пряко засяга основни права на човека, налице е и противоречие с чл. 30, ал. 2 от Конституцията на Република България, съгласно който всяко лице може да бъде подлагано на обиск само при условията и по ред, определени със закон. В този смисъл наредбата излиза и извън кръга на въпроси, за които издателят на подзаконовия нормативен акт е бил овластен да го издаде.
Законът е нормативен акт от по-висока степен. Наредбата не може да съдържа разпоредби, които противоречат на нормативен акт от по-висок ранг, тъй като съгласно императивното изискване на чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове нормативният акт следва да съответства на Конституцията на Република България и на другите нормативни актове от по-висока степен.
Неоснователен е доводът на ответника относно приложимостта в настоящия случай на разпоредбите на чл. 80, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи. Съгласно тази разпоредба полицейските органи извършват обиск на лице, задържано при условията на чл. 72, ал. 1 от същия закон, а именно: лице, при което съществуват данни, че носи опасни или забранени предмети; заварено на място, където е извършено престъпление или нарушение на обществения ред, когато има достатъчно данни, че у него се намират вещи, които са свързани с престъплението или нарушението; за което има сигнал в ШИС за извършване на специфичен контрол. Касае се за правомощия на органите на МВР за извършване на обиск при точно уредени от законодателя хипотези и при лица, за които е налице съмнение за извършено нарушение или престъпление. Настаняването на чужденци в СДВНЧ има за цел да организира принудителното отвеждане на чужденеца до границата или експулсирането му и няма наказателен характер, нито пък се прилага за извършено от чужденеца нарушение, респ. престъпление, поради което тези текстове от ЗМР са неприложими към реда за настаняване и организацията при настаняването на чужденци в съответните домове. Отделно от това в Закона за Министерството на вътрешните работи не е предвидена възможността тези законови норми да бъдат доразвити с подзаконов нормативен акт. Възраженията на ответника не обосновават извод, различен от изведения, а именно, че обжалваният подзаконов нормативен акт в оспорената част противоречи на норми от по-висок ранг, т.е. е постановен в нарушение на чл. 15, ал. 1 ЗНА, изискващ съответствие на нормативния акт с Конституцията и другите нормативни актове от по-висока степен. Тук следва да се допълни и че съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България Република България е правова държава и се управлява според Конституцията и законите на страната. Налага се извод за материална незаконосъобразност на оспорената разпоредба и твърденията на ответника за противното не намират опора в закона.
Основателни са доводите в жалбата и относно оспорения текст на чл. 14, ал. 3 от наредбата. Съгласно чл. 7, ал. 2 ЗНА наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен. Оттук следва изводът, че както тези актове, така и отделните им разпоредби следва да съответстват на материалноправните разпоредби на актовете от по-висока степен, уреждащи обществените отношения. С разпоредбата на чл. 14, ал. 3 от наредбата е предвидено: "чужденец, който грубо нарушава правилата за вътрешния ред на дома, да се премества в отделно помещение - индивидуална стая с мерки за сигурност (ИС МС), за срок не по-дълъг от 15 дни". В ЗЧРБ обаче не е предвидено реализирането на дисциплинарни мерки при извършени нарушения на вътрешния ред. На практика с оспорената разпоредба по отношение на лицата, настанени в СДВНЧ, за пръв път се въвеждат дисциплинарни мерки, което е в противоречие с чл. 7, ал. 2 ЗНА. Тези отношения следва да бъдат уредени първоначално със закон. Подзаконовият нормативен акт би могъл впоследствие да ги конкретизира и да уреди детайлно отношенията по тяхното приложение, но не и да ги въвежда за първи път. Ето защо този текст също е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби и целта на закона.
При този анализ, след извършената цялостна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК на отменителните основания по чл. 146 АПК, и извод за наличие на това по чл. 146, т. 4 АПК ВАС преценява разпоредбите на чл. 12а и чл. 14, ал. 3 от Наредба № Iз-1201 от 1.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на специалните домове за временно настаняване на чужденци, издадена от министъра на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 45 от 2010 г.; изм. и доп., бр. 11 от 2012 г. и бр. 57 от 2012 г.), за незаконосъобразни, а жалбата срещу тях за основателна.
По изложените съображения разпоредбите на чл. 12а и чл. 14, ал. 3 от Наредба № Iз-1201 от 1.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на специалните домове за временно настаняване на чужденци, издадена от министъра на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 45 от 2010 г.; изм. и доп., бр. 11 от 2012 г. и бр. 57 от 2012 г.), следва да бъдат отменени като противоречащи на нормативен акт от по-висока степен.
При този изход на спора искането на оспорващия за присъждане на разноски по настоящото дело за защита пред ВАС е основателно по ар г. от чл. 143, ал. 1 АПК. Тази страна чрез представляващия я адвокат в жалбата и в о.с.з. е поискала присъждане на разноски. Представила е списък с разноските и доказателства за заплащането й. Ответникът в с.з. чрез процесуалния си представител не е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Предвид липса на възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 144 АПК следва Министерството на вътрешните работи да бъде осъдено да заплати на ответника Фондация "Български адвокати за правата на човек" - София, пълния доказан размер на претендираните разноски общо 730 лв., от които за адвокатско възнаграждение сумата 700 лв., видно от приложените на л. 123 от настоящото дело адв. пълномощно, както и държавна такса - 10 лв., и такса за обнародване в "Държавен вестник" - 20 лв.
Водим от горното и на основание чл. 193, ал. 1, пр. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,