ДВ. бр. 79 от 07.10.2016г.

Обн., ДВ, бр. 79 от 7 октомври 2016 г.

history Конституционният съд в състав: Борис Велчев - председател, членове: Цанка Цанкова, Стефка Стоева, Румен Ненков, Кети Маркова, Анастас Анастасов, Гроздан Илиев, Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска, при участието на секретар-протоколиста Росица Симова разгледа в закрито заседание на 29 септември 2016 г. конституционно дело № 3/2016 г., докладвано от съдията Таня Райковска.
Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2, предл. 1 от Конституцията на Република България.
Делото е образувано на 3.02.2016 г. по искане на омбудсмана на Република България на основание чл. 150, ал. 3 от Конституцията.
Конституционният съд е сезиран да установи противоконституционност на разпоредбите на чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) (обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.; посл. изм., бр. 43 от 7.06. 2016 г.) и на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г.; посл. доп., бр. 62 от 9.08.2016 г.).
Според омбудсмана оспорените разпоредби противоречат на основни начала на Конституцията - на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1), на принципа за неприкосновеност на частната собственост (чл. 17, ал. 3), на принципа за еднакви правни условия за стопанска дейност (чл. 19, ал. 2) и нарушават принципа за равенство на страните в съдебния процес (чл. 121, ал. 1).
В искането се твърди, че чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК създават привилегирован режим за определени субекти - администрации, юридически лица и еднолични търговци, които са защитавани от юрисконсулти, като ги поставят в по-благоприятно положение в сравнение с други лица - граждани и юридически лица, които нямат назначени юрисконсулти, и се позволява на тези привилегировани лица да претендират, и да им бъдат присъдени разноски в съдебните производства, които те не са направили.
Застъпва се разбирането, че създадената с нищо неоправдана привилегия в полза на по-силни икономически субекти от гражданите косвено възпира последните да търсят съдебна защита на правата си - резултат, който, според сезиращия орган, представлява и отказ от правосъдие.
Вносителят се аргументира, че юрисконсултът е служител на трудов договор при съответната страна и за изпълнение на трудова функция му се дължи трудово възнаграждение, което няма никаква връзка със стойността на предмета на делото (цената на иска) и не е пропорционално по стойност с тази величина. Поддържа се, че работодателят не заплаща на юрисконсулта възнаграждение като на адвокат и че присъждането в съдебно производство на юрисконсултско възнаграждение представлява възстановяване на разходи, които не са направени и не могат да бъдат направени, което според сезиращия орган влиза в противоречие с принципа за присъждане единствено на направени и доказани разходи и води до неоснователно обогатяване на страната, която е била защитавана от юрисконсулт.
Омбудсманът счита, че правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК нарушава изискването за равенство, защото поставя гражданите и юридическите лица в различно правно положение в зависимост от това, дали юридическите лица ползват, или не юрисконсулт. Поддържа се нарушение на чл. 121, ал. 1 от Конституцията, тъй като според вносителя на искането оспорените два текста на ГПК и ДОПК задължават съдилищата да нарушават посочения конституционен принцип, като позволяват на съда да присъди в противоречие с изискването за ефективност и доказаност на разноски за защита плащане на фиктивни - ненаправени, разноски.
С определение от 22 март 2016 г. Конституционният съд е допуснал искането за разглеждане по същество.
В допълнение към искането от 13.05.2016 г. омбудсманът е развил допълнителни съображения.
От постъпилите по делото писмени становища на конституираните заинтересовани страни позиция за цялостна основателност на искането на омбудсмана и неговото уважаване са изразили министърът на правосъдието, Върховният касационен съд, Върховният административен съд, Висшият адвокатски съвет.
Министерският съвет, министърът на финансите, главният прокурор и Националната агенция за приходите считат искането за неоснователно.
Според Съюза на юристите в България и Националния съюз на юрисконсултите искането е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.
Арбитражният съд при Българската търговско-промишлена палата и Арбитражният съд при Българската стопанска камара не са изразили становище по основателността на оспорването.
Останалите конституирани по делото страни не са депозирали писмени становища в предоставения им срок.
Конституционният съд, като обсъди доводите в искането, с което е сезиран, изложените в него съображения, представените по делото становища и релевантната правна уредба, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да се прецени по същество съответствието на оспорените две разпоредби с Конституцията следва да се обсъди същността на отговорността за разноски в съдебното производство през призмата на историческото развитие на законодателството и процесуалните права на страните.

history Разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК уреждат присъждане на възнаграждение за адвокат в полза на юридически лица, еднолични търговци и администрации, ако те са били защитавани в съдебен процес от юрисконсулт. Същите вменяват на страната по развил се неблагоприятно за нея съдебен процес задължение да заплати разходите по водене на делото, включително и адвокатско възнаграждение, ако спечелилата страна е защитавана от юрисконсулт.
Според цитираните процесуални закони присъжданото възнаграждение на страната за юрисконсултско процесуално представителство е в размер на минималното възнаграждение за един адвокат, съразмерно с отхвърлената или уважената част от иска, и се определя по Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет (обн., ДВ, бр. 64 от 2004 г.; посл. изм., бр. 10 от 2016 г.).
В исторически план отговорността за разноските е намерила своята процесуална уредба още в чл. 64 от Гражданския процесуален кодекс (обн., Изв., бр. 12 от 8.02.1952 г., отм.). В първоначалната редакция на този текст (отм., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 1.03.2008 г.) е предвидено при решение в полза на държавно учреждение, предприятие, кооперация или друга обществена организация, ако страната е била защитавана от юрисконсулт, да се присъжда адвокатско възнаграждение. С изменението на чл. 64, ал. 5 ГПК (отм.) (ДВ, бр. 105 от 8.11.2002 г.) към кръга на субектите са добавени и общините, в чиято полза при благоприятен изход на съдебното производство би могло да се присъди и адвокатско възнаграждение, ако са защитавани от юрисконсулт.
Действащият Граждански процесуален кодекс по сходен с отменения кодекс начин урежда присъждането на разноски на страна, защитавана от юрисконсулт в процеса. Според чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт.
В първоначалната редакция на чл. 161, ал. 1, изр. 3 на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс е предвидено, че на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размер до минималното възнаграждение за един адвокат. С изменението на чл. 161, ал. 1, изр. 3 на ДОПК (ДВ, бр. 94 от 4.12.2015 г.) се урежда, че на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размер на минималното възнаграждение за един адвокат.
И двата кодекса чрез оспорените разпоредби въвеждат задължение за съда при заявено искане от спечелилата правния спор страна, която е била защитавана от юрисконсулт, да бъдат присъдени разноски за правна защита за всяка инстанция, определени като минимално адвокатско възнаграждение. Това налага съвместното разглеждане на двата оспорени текста.
В правната доктрина се приема, че отговорността за разноските в съдебното производство в чл. 81 във връзка с чл. 78 ГПК е правото на едната страна, в чиято полза съдът е решил делото, да иска и задължението на другата страна да плати направените от нея разноски. Тази отговорност се определя като гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон (проф. Ж. Сталев, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 378). По своята правна същност тя е обективна, безвиновна отговорност и не е отговорност за вреди, тъй като обхваща само направените разноски в съдебното производство. Изградена е върху разбирането за неоснователно предизвикан правен спор и е своеобразна санкция за това.
В размера на разноските, които се присъждат на една от страните, влизат направените от нея разходи по водене на делото, които съгласно чл. 71, ал. 1 ГПК включват държавни такси, разходи за производството (вещи лица, свидетели) и разходи за правна защита - възнаграждение за един адвокат, ако е имало такъв.
Съгласно ГПК и ДОПК отговорността за разноските се понася от страната по делото, срещу която е постановено решението. Заплащането на разноски по съдебни дела има две основни цели - да се финансира функционирането на съдебната система и да се препятства недостатъчно обмисленото отнасяне на правни спорове за разрешаване от съдилищата.
Процесуалното законодателство допуска страните в гражданското, търговското, административното производство да бъдат представлявани от пълномощници. Представителят е лицето, което упражнява процесуалните права и изпълнява процесуалните задължения на страната. Пълномощникът черпи представителната си власт от волята на представлявания. Не всяко лице може да бъде пълномощник в процеса, а само лице, което отговаря на изискванията на чл. 32 ГПК, като за гражданите то може да бъде адвокатът, родителите, децата или съпругът на страната. За юридическите лица и едноличните търговци освен адвокатите пълномощници могат да са и юрисконсултите или други техни служители с юридическо образование.