ДВ. бр. 83 от 21.10.2016г.

Обн., ДВ, бр. 83 от 21 октомври 2016 г.

history Конституционният съд в състав: Борис Велчев - председател, членове: Цанка Цанкова, Стефка Стоева, Румен Ненков, Кети Маркова, Георги Ангелов, Анастас Анастасов, Гроздан Илиев, Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска, при участието на секретар-протоколиста Кристина Енчева разгледа в закрито заседание на 13 октомври 2016 г. конституционно дело № 13/2015 г., докладвано от съдията Мариана Карагьозова-Финкова.
Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България.
Делото е образувано по искане на главния прокурор на Република България на основание чл. 150, ал. 1 от Конституцията.
Конституционният съд е сезиран да установи противоконституционност на § 2 от Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ЗИДНК) (ДВ, бр. 74 от 26.09.2015 г.), с който е въведена т. 2 на чл. 79, ал. 2 от Наказателния кодекс (НК) (обн., ДВ, бр. 26 от 2.04.1968 г.; посл. доп., бр. 47 от 21.06.2016 г.), както и на преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) на § 35 и § 36 ЗИДНК (ДВ, бр. 74 от 26.09.2015 г.).
На свое заседание на 10.03.2016 г. Конституционният съд с определение по допустимост е приел да разгледа по същество искането на главния прокурор на Република България.
Със същото определение Конституционният съд е конституирал като заинтересовани институции Министерския съвет, министъра на правосъдието, министъра на вътрешните работи, Върховния касационен съд (ВКС), Националната следствена служба (НССл), омбудсмана, Висшия адвокатски съвет (ВАдС).
Предложение за представяне на становище е отправено до Съюза на юристите в България, Съюза на репресираните от комунистическия терор в Република България, Съюза на репресираните от комунизма, Федерация "Справедливост - България", Асоциацията за европейска интеграция и права на човека и Българския хелзинкски комитет.
На основание чл. 20а от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд (ПОДКС) (посл. изм., ДВ, бр. 14 от 19.02.2016 г.) съдът е поканил да дадат правно мнение проф. д-р Момяна Гунева, проф. д-р Антон Гиргинов, проф. д-р Лазар Груев, проф. д-р Александър Стойнов, проф. д-р Пламен Панайотов, проф. д-р Никола Филчев, проф. д-р Румен Владимиров и проф. д-р Румен Марков.
В указания срок са постъпили становища от Националната следствена служба, Върховния касационен съд и Висшия адвокатски съвет и са представени писма и становища от: Федерация "Справедливост - България"; Център "Хана Аренд" - София; Съюз на репресираните от комунизма "Памет" (с приложено копие от протокол "А" № 101 от заседание на политбюро на ЦК на БКП от 5.04.1962 г. и диск, представящ "Секретно дело за лагерите" - документален филм, излъчен по БНТ 1999 г.), Съюза на репресираните от комунистическия терор в Република България заедно с протестна подписка; Българския хелзинкски комитет.
Правно мнение в същия срок са изпратили проф. д-р Момяна Гунева, проф. д-р Александър Стойнов, проф. д-р Румен Марков.
В искането си главният прокурор твърди, че както въведеното с § 2 ЗИДНК изключение от обхвата на давността за наказателно преследване по чл. 79, ал. 2, т. 2 НК, така и начинът, по който същото е затвърдено с § 35 и § 36 ПЗР ЗИДНК, са несъвместими с основополагащи норми от глава първа на Конституцията на Република България. Вносителят на искането свързва твърдяната противоконституционност с несъответствието на посочените нововъведения с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1), с принципа на равенство на гражданите пред закона (чл. 6, ал. 2) и с принципа за върховенство на имащите непосредствено действие конституционни норми и според него те повдигат въпроси относно съобразяването със забраната за установяване на ретроактивно действие на наказателния закон (чл. 5, ал. 3) - от гледна точка на досегашната практика на Конституционния съд. Твърди се също така, че изключването с обратна сила на прилагането на общите правила за давността, за престъпленията, посочени в новата т. 2 на чл. 79, ал. 2 НК, определени по критерия субект на извършването, се конфронтира с основни права на гражданите, произтичащи от разпоредбите на чл. 31, ал. 1 и 7 от Конституцията.
Съображенията на главния прокурор за противоконституционност са организирани в четири раздела и могат да бъдат обобщено изложени, както следва:
Първата група аргументи обосновават конституционно несъответствие на оспорените норми поради противопоставяне с произтичащи от чл. 31, ал. 1 и 7 от Конституцията права на гражданите. Според вносителя на искането при наличието на изричната конституционна норма в чл. 31, ал. 7 надделява схващането, че Конституцията определя изчерпателно съставите на престъпленията, за които наказателното преследване и наказателното изпълнение не е ограничено от каквато и да е давност, и следователно от законодателя се очаква да фиксира давностен срок за всички престъпления, извън тези по глава четиринадесета на особената част на НК. Приема се, че всяка законова разпоредба, с която дадено престъпление, различно от престъпленията против мира и човечеството, престане да бъде обвързано с какъвто и да е давностен срок за реализиране на наказателна отговорност, се явява противоконституционна, какъвто е случаят с разпоредбата на чл. 79, ал. 2, т. 2 НК. Приведени са аргументи, че в действителност с § 35 и § 36 ЗИДНК се посяга върху вече придобито право от лицата, извършили престъпление по § 2, спрямо тях да бъде приложена давността.
В искането нарушаването на правата се свързва и с противоречие на разпоредбата в чл. 79, ал. 2, т. 2 НК с конституционното начало на равенство пред закона (явяващо се и основно право), скрепено със забраната за неравно третиране по чл. 6, ал. 2 от Конституцията. Приема се, че с изменението на ал. 2 на чл. 79 НК се нарушава именно тази забрана, защото субектите на престъпленията, посочени в чл. 79, ал. 2, т. 2 НК, по указаните там признаци са в положение на неравно третиране от наказателния закон както спрямо лицата, извършили някое от престъпленията, към които препраща чл. 79, ал. 2, т. 2 НК, след 10 ноември 1989 г. и за които давността се прилага на общо основание, така и спрямо евентуалните извършители на същите престъпления в периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., ако същите не са били членове на ръководни органи на други казионни политически организации извън Българската комунистическа партия (БКП) или не са изпълнявали никакви партийно-политически функции.
Втората група аргументи обосновават несъответствие на оспорените в искането чл. 79, ал. 2, т. 2 НК и § 35 и § 36 ПЗР ЗИДНК с принципа на правовата държава - чл. 4, ал. 1 от Конституцията, и произтичащите от него изисквания към законодателя, както и с твърдяната конституционна забрана за придаване на обратно действие на наказателния закон в чл. 5, ал. 3. Последователно са приведени доводи с оглед на най-съществените елементи на принципа на правовата държава в съответствие с утвърденото в доктрината и правораздавателната практика разбиране на същата във формален и материален смисъл. Акцентът в аргументацията е поставен върху противопоставянето на оспорените разпоредби с правната сигурност като съществен елемент на правовата държава.
Направен е извод, че разпоредбите - предмет на искането, разгледани с оглед произтичащия от тях комбиниран правен ефект, нарушават този конституционен принцип.
Като се изхожда от утвърденото в доктрината и правораздавателната практика разбиране за наказателна давност, в искането се приема, че с изтичането на законоустановените давностни срокове не само държавата губи възможността си да осъществи наказателното преследване или да изпълни наложеното наказание, а също така за наказателноотговорното лице възниква правото да не бъде наказателно преследвано или да не изтърпи наложеното му наказание. Отново се подчертава, че в действителност с § 35 и § 36 ЗИДНК се посяга върху вече придобитото право от лицата, извършили престъпление по § 2, спрямо тях да бъде приложена давността.
В искането се поддържа и вътрешна противоречивост на законовата уредба на наказателните правоотношения поради взаимното изключване на нормите в един и същи нормативен акт - тези, въведени с § 35 и § 36 ЗИДНК, и разпоредбата на чл. 2, ал. 1 и 2 НК. Като разпоредба в общата част на НК тя е приложима и за престъпленията по чл. 79, ал. 2, т. 2 НК. Именно тази неограничена с изрична норма възможност за позоваване на принципа за действие на стария по-благоприятен закон води, според вносителя на искането, до блокиране на прилагането на § 35 и § 36 ПЗР ЗИДНК, което противоречи на принципа на правовата държава.
В искането се приема, че не отговаря на очакванията за конкретност и определеност на норма от материалния наказателен закон, а с това противоречи на правната сигурност, и начина на очертаване на кръга субекти с изменението на разпоредбата в чл. 79, ал. 2 НК. Нарушаването на изискването за правна сигурност се свързва и с отсъствието на ясна дефиниция на понятието "трети лица, на което са възложени ръководни длъжностни или партийни функции".
Противоречие с правната сигурност се поддържа и поради това, че създадената уредба с § 36 ЗИДНК смесва материалноправни и процесуални институти по начин, затрудняващ или блокиращ прилагането им. Като предвижда ex lege възобновяване на наказателни дела, за престъпления по § 2 ЗИДНК, прекратени поради изтекла давност, тя влиза в противоречие с действащата нормативна уредба на института на прекратяване и възобновяване на едно наказателно дело, които се реализират чрез произнасянето на надлежен орган на съдебната власт - прокурор или съд, което очертава две различни хипотези. С разпоредбата в § 36 ЗИДНК обаче двете хипотези са поставени под общ знаменател - възобновяването според главния прокурор настъпва по силата на закона.
Значителен риск от произвол в правораздаването главният прокурор вижда в това, че отсъстват критерии за решаване на ключови процесуални въпроси, необходими за постигане на заложената от законодателя цел - създава се възможност системата на наказателно правораздаване да не бъде задействана във всички случаи, попадащи в обхвата на § 35 и § 36 ЗИДНК, или да бъде задействана избирателно, което се конфронтира с принципа на правовата държава.
Третата група аргументи обосновават твърдяното в искането несъответствие с чл. 5, ал. 3 от Конституцията на разпоредбата на § 35 ЗИДНК, която придава ретроактивно действие на неприлагането на наказателната давност относно престъпленията по § 2 ЗИДНК. В искането се приема, че тази норма съответства на смисъла на чл. 15 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП) и на чл. 7 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), съгласно които законодателят не може да придава обратно действие на закон, който установява състав на престъпление или увеличава наказанието и другите санкционни последици за извършени престъпления. Поддържа се, с позоваване на релевантна практика на Конституционния съд, че не е допустимо законодателят да придава обратно действие на утежняващите наказателноправни норми поначало, а не само на онези от тях, с които се въвежда нов състав на престъпление или се увеличава наказанието. Прави се извод, че в този план придаденото с разпоредбата на § 35 ЗИДНК ретроактивно действие на изключването на давността за наказателно преследване и за изпълнение на наказанието за определени престъпления не е в съответствие и с чл. 5, ал. 3 от Конституцията.
Представените становища от заинтересованите институции са изцяло в подкрепа на искането на главния прокурор. Мотивирана позиция за цялостната основателност на искането са изразили ВКС и НССл, а ВАдС е направил изрично изявление, че споделя аргументите, доводите и съображенията на главния прокурор. В становищата и на трите институции е направен извод за противоконституционност на оспорените в искането разпоредби.
ВКС отделя специално внимание на въпроса за действието на давността във времево отношение, доколкото материалноправните норми (каквато е нормата в чл. 79, ал. 2, т. 2 НК) поначало нямат ретроактивно действие. Като определя за своя изходна позиция в аргументацията правилото на чл. 2, ал. 1 НК, ВКС приема, че макар в разпоредбата да се говори само за "престъплението", в теорията и съдебната практика няма спор, че се имат предвид и такива разпоредби, които касаят неговите правни последици, сред които е и давността. В становището се подчертава, че разпоредбата на чл. 2, ал. 2 НК създава възможност за обратно действие на наказателноправни норми, но само ако те са по-благоприятни за дееца. Приема се, че след като действието на чл. 2, ал. 2 НК не е ограничено с изрична разпоредба (съгласно чл. 14, ал. 1 ЗНА), позоваването на принципа на по-благоприятния закон винаги ще се конфронтира с предвиденото в § 35 и § 36 ПЗР ЗИДНК (ДВ, бр. 74 от 2015 г.). Това на практика обезсмисля тяхното съществуване и изключва приложението им.
Според ВКС чл. 15 МПГПП предполага задължение за съобразяване с давността като пречка едно лице да бъде осъдено и наказано. Това е така, защото, първо, доколкото чл. 5, ал. 4 от Конституцията урежда обществени отношения само след влизането ? в сила на 13.07.1991 г., тази разпоредба препятства неограниченото приложение на чл. 15 МПГПП преди 1991 г., и второ, по аргумент за обратното, от установения в чл. 15 принцип следва, че това, което пречи едно лице да бъде осъдено и наказано за действие или бездействие, което по време на извършването му е било престъпление, може да бъде изтекла давност.
От поканените да предложат писмено становище неправителствени, съсловни и други организации по смисъла на чл. 20а, ал. 2 ПОДКС позиция за неоснователност на искането на главния прокурор в неговата цялост са изразили: Федерация "Справедливост - България", Съюзът на репресираните от комунизма "Памет", Съюзът на репресираните от комунистическия терор в Република България и Център "Хана Аренд" - София. Българският хелзинкски комитет подкрепя основателността на искането на главния прокурор частично за чл. 79, ал. 2, т. 2 НК - относно твърдяното противоречие с чл. 5, ал. 3 във връзка с чл. 4, ал. 1 от Конституцията.
Според Съюза на репресираните от комунизма "Памет", Съюза на репресираните от комунистическия терор в Република България и Федерацията "Справедливост - България", независимо че е формулирано с различни изразни средства, прилагането на давност за престъпленията по чл. 79, ал. 2, т. 2 НК е недопустимо, тъй като по същество това са престъпления против човечеството, за които давност няма. Тези организации намират разрешението на 43-то Народно събрание за изключване на наказателната давност относно престъпленията, посочени в чл. 79, ал. 2, т. 2 НК, за справедливо и морално и считат искането за обявяване противоконституционност на посочената разпоредба от НК поради противоречие с принципа на правовата държава за неоснователно.
Обобщено, със съответната специфика в доводите и акцентите, посочените неправителствени организации споделят позицията, че разпоредбите, въведени със ЗИДНК от 2015 г., оспорени от главния прокурор, са съобразени с международните и европейските правни норми. Застъпва се тезата, че голяма част от престъпленията по време на тоталитарния режим са престъпления, които следва да се третират като геноцид и престъпления против човечеството, които по "международните закони" не подлежат на давност. Съюзът на репресираните от комунизма "Памет" поддържа, че по своя смисъл чл. 15 МПГПП е препятствие за прилагането на давността по отношение на престъпленията, посочени в чл. 79, ал. 2, т. 2 НК.
В становището на Център "Хана Аренд" - София, се поддържа, че Римският статут на Международния наказателен съд, ратифициран от Република България със закон от 15 март 2002 г. (ДВ, бр. 31 от 2002 г.), влязъл в сила от 1 юли 2002 г., представлява правното основание за определянето на престъпленията по чл. 79, ал. 2, т. 2 НК като такива срещу човечеството. По-конкретно, позоваването е на чл. 7 от Римския статут с акцент върху характеристиката "широко и систематично съзнателно нападение върху гражданското население". Въз основа на цитирания текст от Римския статут посочените в становището конкретни действия на длъжностни лица от периода на т.нар. "възродителен процес" се определят като престъпления против човечеството. Твърди се, че оспорените в искането норми от НК са в съответствие със справедливостта и изискванията на правовата държава.
В становището си Българският хелзинкски комитет (БХК) излага мотивирана позиция, че искането на главния прокурор е неоснователно относно твърдяното от него несъответствие на оспорената разпоредба на чл. 79, ал. 2, т. 2 НК с чл. 31, ал. 1 и чл. 6 от Конституцията, но е основателно, що се отнася до противоречие с чл. 5, ал. 3 във връзка с чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Според БХК чл. 31, ал. 1 от Конституцията не е относим към настоящия случай, тъй като разпоредбата засяга положението на лице, по отношение на което са вече предприети някакви действия, свързани с изясняване на евентуалната му отговорност по подозрение за извършено престъпление, докато разпоредбата в § 2 ЗИДНК засяга само възможността за предприемане на такива действия. БХК отхвърля и твърдяното в искането противоречие с принципа за равенство и забрана за дискриминацията по чл. 6 от Конституцията, тъй като счита, че дискриминация би била налице само когато за по-неблагоприятното третиране няма оправдание, но според БХК в случая е точно обратното.
Основателността на искането на главния прокурор за несъответствие с чл. 5, ал. 3 във връзка с чл. 4, ал. 1 от Конституцията БХК поддържа със следните доводи:
Преди всичко в становището се посочва, че връзката на чл. 5, ал. 3 с чл. 4 от Конституцията се изразява с оглед на такива съществени изисквания, произтичащи от принципа на правовата държава, каквито са законност и предвидимост на нормативната уредба в областта на наказателната репресия - чл. 5, ал. 3 конкретизира принципа на правовата държава в областта на наказателното право като принцип на законоустановеност на престъплението и наказанието за него. Подчертава се сходният смисъл на чл. 5, ал. 3 от Конституцията, чл. 7, т. 1 КЗПЧОС и чл. 15, т. 1 МПГПП - израз са на основен принцип на международното право по правата на човека - nullum crimen, nulla poena sine lege, и че дерогирането му е недопустимо при каквото и да било извънредно положение.
В становището институтът на наказателната давност е отнесен към последиците на престъплението. Изключването на давността в качеството на основание за отпадане на наказателната отговорност в последващ извършването на престъпното деяние момент се определя като утежняващ положението на наказателноотговорното лице закон. В подкрепа БХК се позовава на релевантната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) относно смисъл на чл. 7, т. 1 КЗПЧОС. Подчертава се, че ЕСПЧ в свои решения тълкува разпоредбата по-общо като забрана за ретроактивно прилагане на наказателния закон в ущърб на потенциалния обвиняем (вж. ECHR, Kononov V.
Latvia, N0. 36376/04, Grand Chamber judgment of 17 Мау 2010, § 185; ECHR, Del Rно Prada V.
Spain, N0. 42750/09, Grand Chamber judgment of 21 October 2013, § 78).
От поканените утвърдени специалисти по наказателно право у нас писмено правно мнение по предмета на делото са предоставили проф. д-р Момяна Гунева, проф. д-р Александър Стойнов и проф. д-р Румен Марков в качеството и на amicus curiae.
В становищата си и тримата специалисти намират за основателно искането на главния прокурор на Република България.
В депозираното писмено мнение от проф. д-р Момяна Гунева са изложени допълнителни съображения за противоконституционност, съответстващи на две от посочените несъответствия с Конституцията в искането на главния прокурор - с принципа на правовата държава, деклариран в чл. 4, ал. 1 и прогласената в чл. 5, ал. 3 на Основния закон забрана за установяване на обратно действие на наказателния закон.
Поставен е акцент върху основните проявления на правовата държава - правната сигурност и материалната справедливост, от които произтича изискването за последователност и предвидимост на законодателството, и съобразно с които е направена преценката за противоконституционност. Посочва се, че от тази гледна точка не може да се приеме, че съдържанието на чл. 79, ал. 2, т. 2 НК съответства на идеята за правовата държава.
Специално внимание в изложените доводи е отделено на правната некоректност на текста, която обаче се приема да е съществена и открива възможност за нарушаване на материалната справедливост като елемент на правовата държава.
В становището са изложени и аргументи за несъответствие със забраната да се установява обратно действие на наказателния закон. Посочва се, че принципът за законоустановеност на престъплението и наказанието и недопустимост на обратно прилагане на утежняващия наказателноправното положение на лицето закон, установен в чл. 15 МПГПП, както и чл. 7, ал. 1 КЗПЧОС, се възпроизвежда в чл. 5, ал. 3 от Конституцията, чл. 2 НК, както и чл. 14, ал. 3 ЗНА. С аргумент за противното от ал. 2, чл. 2 НК е направен извод, че удължаването на давностните срокове или изобщо премахването на давността не може да има обратно действие, доколкото влошава положението на дееца.
Аргументите за противоконституционност, изложени в писменото мнение от проф. д-р Александър Стойнов, се отнасят до разпоредбата на чл. 79, ал. 2, т. 2 НК. Той поддържа, че обсъдените особености на разпоредбата в чл. 79, ал. 2, т. 2 НК я правят във висока степен несъответна на очакванията за конкретност и определеност на норма от материалния наказателен закон, поради което тя противоречи на правната сигурност като елемент на правовата държава.
Уточнени са особености на оспорената норма с оглед нейната приложимост във времето и се сочи на обстоятелството, че в този период са действали три наказателни закона - всеки приложим за различен подпериод, в рамките на визирания в чл. 79, ал. 2, т. 2 НК, като всеки от тях е със система на определяне на съставите на тези престъпления, различна от тази на НК, към които е препращането; отбелязва се, че препращането е само към тези престъпления, които са "тежки", а легална дефиниция за този вид престъпления е дадена за пръв път в действащия НК за неговите цели.
Поддържа се, че разпоредбата на чл. 79, ал. 2, т. 2 НК поради високата степен на непрецизност при очертаване субекта на визираните престъпления допуска да бъдат третирани по различен начин извършителите на същите не само с оглед на особеното обществено положение на някои от тях, но създава неравенство и между субектите с еднакво обществено положение в зависимост от момента на извършване на престъпление. Подчертава се също така, че разпоредбата на чл. 79, ал. 2, т. 2 НК не съдържа никакви признаци относно връзката между особеното качество на субектите, на визираните в нея престъпления, със самите престъпления.
Анализирано е вътрешното противоречие в НК, което разпоредбата на чл. 79, ал. 2, т. 2 поражда. Поддържа се разбирането, че не се допуска никакво изключение от правилото в чл. 2, ал. 1 НК в случай на по-неблагоприятен за дееца закон, какъвто се явява новата разпоредба на чл. 79, ал. 2, т. 2 НК. Авторът на становището счита, че тъй като и двете обсъдени разпоредби от НК са императивни, няма как правоприлагащият орган да избегне нарушаването на закона, което противоречи на принципа на правовата държава.
Обсъдени са въпросите за особените субекти на престъпленията, посочени в чл. 79, ал. 2, т. 2 НК, и се прави извод за неравно третиране на посочените субекти в противоречие с принципа на равенство пред закона в чл. 6 от Конституцията. Посочва се, че употребеният за първи път в български наказателен закон термин "трети лица" предвид личния характер на наказателната отговорност противоречи на основното положение, че наказателното правоотношение се поражда между държавата и дееца, поради което не е ясно спрямо кои страни в това правоотношение посочените лица в оспорената норма се явяват "трети". Тази неопределеност създава реален и висок риск за субективна оценка от правоприлагащия орган при определянето на този вид субекти на престъплението.
В писменото становище на проф. д-р Румен Марков също така е направено заключение за противоконституционност на оспорените в искането разпоредби. В изложението той се спира на давността като институт на материалното наказателно право и направеният анализ е в основата на доводите за противоконституционност на оспорените разпоредби. Приема, че разпоредбата в чл. 79, ал. 2, т. 2 НК има характер на утежняващ наказателноправното положение на дееца закон, защото придава обратно действие на съставите на престъпления от особената част на НК, към които препраща. По тази причина оспорената разпоредба се счита да е в противоречие с чл. 15 МПГПП, с чл. 7, ал. 1 КЗПЧОС, а така също и с чл. 5, ал. 3 от Конституцията.
С подобен довод се поддържа и противоконституционността на § 35 ПЗР ЗИДНК, който придава обратно действие на самата разпоредба на чл. 79, ал. 2, т. 2 НК. Проф. Марков вижда неяснота при очертаването на кръга на субектите на посочените престъпления, както и на категорията тежки престъпления, за които се изключва давността.
Несъответствието на § 35 ПЗР ЗИДНК с изискването за правна сигурност е аргументирано предвид последиците от двата вида наказателна давност - изтичането на всеки един от давностните срокове е правопораждащ факт, който ех lеgе води до възникването на ново правоотношение между същите страни, включващо определени права на дееца, които именно му отнема § 35 ПЗР ЗИДНК.
Приема се, че изтеклата давност, за разлика от неизтеклата, е съществуващ юридически факт и поради това е препятствие за "обрат­ното действие" на нормите от особената част на НК, посочени в чл. 79, ал. 2, т. 2 НК.
Противоконституционността на § 36 ЗИДНК се поддържа в становището с аргументи, сходни на изложените от главния прокурор, и се обръща внимание на съществуващ риск от хаос при прилагането на разпоредбата на § 36 ПЗР ЗИДНК и непреодолими процесуални трудности.
Конституционният съд, като обсъди изложените в искането доводи, представените по делото становища и релевантната правна уредба, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на преценка за противоконституционност по реда на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията са разпоредбите на т. 2 на чл. 79, ал. 2 от Наказателния кодекс, както и на § 35 и § 36 ПЗР ЗИДНК (ДВ, бр. 74 от 26.09.2015 г.).

history Разпоредбата на чл. 79, ал. 2 НК установява правилото, че "не се изключват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието по отношение на:
1. престъпления против мира и човечеството;
2. (нова) тежки престъпления по глава втора, раздел I, раздел II, раздел IV и раздел V; глава трета, раздел I, раздел II и раздел III; глава единадесета, раздел III от особената част на Наказателния кодекс, извършени в периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. от членове на ръководни органи на Българската комунистическа партия, както и от трети лица, на които са възложени ръководни длъжностни или партийни функции".
Съответни на това изменение и допълнение на чл. 79, ал. 2 НК са и две преходни и заключителни разпоредби - § 35 и § 36 ЗИДНК. Според § 35 ПЗР ЗИДНК чл. 79, ал. 2, т. 2 НК се прилага и по отношение на престъпленията, за които давностните срокове са изтекли. Разпоредбата на § 36 ПЗР ЗИДНК предвижда възобновяване на наказателните дела за престъпления по чл. 79, ал. 2, т. 2 НК, които са прекратени поради изтекла давност.
Тълкуването на Конституцията е неотделимо от процеса на упражняване правомощието по чл. 149, ал. 1, т. 2, но само и единствено в пределите на казуалното тълкуване. Воден от това разбиране, съдът намира за необходимо да изрази позицията си по два въпроса, отправни за произнасянето по конкретния, отнесен до него, конституционноправен спор:
- относно правната същност и приложното поле на института на давността в наказателното право;
- относно прилагането на международни договори в областта на наказателната репресия, по които Република България е страна.
Относно правната същност и приложното поле на института на давността в наказателното право:
Очевидно законодателят се е ръководил от разбирането, че престъпленията, посочени в чл. 79, ал. 2, т. 2 НК, разкриват някои белези, присъщи на престъпленията против човечеството, и поради това е изключил давността като основание за погасяване на наказателната отговорност за тези престъпления. Основание за такъв извод дава застъпената от вносителя теза по време на парламентарните дебати при приемането на първо и второ четене на проекта на оспорвания тук закон, че престъпленията, към които препраща посочената по-горе норма, имат характеристики на геноцид, който е един от съставите на престъпления против човечеството (Стенографски протоколи от заседанията на 43-то Народно събрание на първо и второ четене на законопроекта - осемдесет и осмо заседание, 25 юни 2015 г. - първо четене; сто и двадесето заседание, 17 септември 2015 г. - второ четене).
Действащата конституция с разпоредбата на чл. 31, ал. 7, като ги посочва изрично, изключва от приложното поле на погасителната наказателна давност единствено престъпленията против мира и човечеството така, както те са конкретизирани чрез съставите в глава четиринадесета от особената част на НК. По отношение на наказателната отговорност за всички останали престъпления независимо от техния вид НК предвижда прилагането както на преследвателната, така и на изпълнителската давност.
Макар и кратка в своята редакция, тази конституционна разпоредба отразява натрупания опит за необходимостта от съществуването на института на наказателната давност - невъзможност поради изтекъл значителен период от време от момента на осъществяването на престъпното деяние, да се изпълнят целите на генералната и специалната превенция, както и огромната процесуална трудност за откриването на годни доказателства.
Давността има и още една функция - да служи като стимул за надлежните органи своевременно да изпълняват задълженията си по наказателното преследване.
За всяко наказание възмездието е присъщ, но не и единствен и основен компонент. Цивилизованото общество е готово да поеме оправдан риск, като се откаже при определени условия от възмездието на всяка цена (въпрос, чиято актуалност е съживена в новите демокрации в Европа и извън нея във връзка с правосъдието на прехода).
Обобщено, съществуването на института на давността е оправдано както от невъзможност за ефективно осъществяване на генерална и специална превенция, така и от възникващи огромни процесуални затруднения, свързани най-вече с доказването на престъплението. В този смисъл давността в наказателното право е в полза на обществото като цяло. Това е социално оправдан наказателноправен институт, изключването на чието прилагане изисква то да бъде направено изрично именно защото правилото се диктува от натрупания в обществото опит.
Нормата на чл. 31, ал. 7 от Конституцията, като стъпва на международния стандарт относно давността, я изключва само за престъпленията против мира и човечеството. Няма конституционна пречка законодателят да разшири този кръг от престъпления при съобразяване на субстанциалните елементи на правовата държава - принцип, с който е обвързана всяка конституционна демокрация.
Като наказателноправен институт давността е уредена в НК, обща част - глава девета "Погасяване на наказателното преследване и на наложеното наказание". Тя се отнася не до престъплението, а до породената от него последица - наказателното правоотношение, чието съдържание е наказателната отговорност. Това определя нейната същност, като установен от закона период във времето, през който правоимащият субект по наказателното правоотношение - държавата, в лицето на надлежните държавни органи, проявява пасивност по отношение на правото си да упражни наказателна репресия.
Конституционният съд подчертава, че за да се приеме давността за изтекла, е необходимо да изтече законово установеният срок от време при пасивност от страна на държавните органи, които са овластени да наложат и предприемат мерки да изпълнят наложеното на престъпния деец наказание.
С изтичането на наказателната давност се погасява правото на държавата да търси и реализира наказателна отговорност и задължението на дееца да понесе негативно въздействие върху правния си статус.
Изтичането на давностните срокове обаче може да бъде спирано и възобновявано, както и прекъсвано и стартирано, от самото начало, ако това бъде изрично предвидено със закон. Наказателният кодекс в чл. 81 и 82 предвижда такава възможност за всички престъпления извън тези, за които по силата на Конституцията (чл. 31, ал. 7) давност не се прилага, като изрично установява и основанията за това.
Тази възможност се отнася и до всички престъпления, към които препраща разпоредбата в т. 2, чл. 79, ал. 2 НК, извършени през посочения в нея период от време. Не съществува правна пречка също така със закон да се въведат други основания за спиране на давностните срокове, но то следва да бъде направено с изрична норма и в съответствие с Конституцията. Това обаче е въпрос на преценка по целесъобразност и единствено законодателят може да реши дали и при какви условия да предвиди такава правна възможност. Независимо от спирането и прекъсването на давността законодателят е уредил и абсолютната давност, която окончателно и безусловно погасява наказателното правоотношение.
В държавите, извършващи преход от репресивни режими към демокрация, въпросът за правосъдието на прехода е първият тест за разграничаване на новия от стария политически режим.
Българската Конституция възприема принципите на демокрацията, които по своето същество отричат всички форми на тоталитаризъм, включително комунистическия тоталитаризъм.
Тоталитарното управление, монополизирано по силата на Основния закон от една партия, създава предпоставки някои престъпни посегателства да останат извън ефективното наказателно преследване.
Поради това стремежът да се потърси отговорност за тях е легитимен. От началото на прехода, освободен от политическите препятствия за правосъдие, давностният срок за тези престъпления е предоставял възможност на новата демократична власт да потърси отговорност на извършителите на тези деяния. Абсолютно неоправдано е и без каквото и да било легитимно основание да не се зачита погасителната давност, която е текла след възстановяването на демокрацията в страната (според законодателя - след 10-и ноември 1989 г.), включително и по времето, когато действа Конституцията от 1991 година. В никакъв случай бездействието на институциите на една демократична държава, включително и на законодателната власт, не може да обуславя дискриминационно ограничение в наказателноправния режим на лицата.
Относно прилагането на международни договори в областта на наказателната репресия, по които Република България е страна:
Изключването на давността за преследването и наказването на престъпленията против мира и човечеството е възприето с Конвенцията на ООН за неприлагане срока на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството от 1968 г. Конвенцията разгръща дефинирането на "Престъпления срещу човечеството" така, както е установено в чл. VI (c) от Статута на Нюрнбергския международен военен трибунал от 8 август 1945 г. и потвърдено с Резолюция 3(I)/13. 02. 1946 г. и Резолюция 95(I)/11.12.1946 г. на Генералната асамблея на ООН. Тази конвенция е ратифицирана от България с Указ № 344 от 10 април 1969 г. (ДВ, бр. 31 от 1969 г.), в сила за България от 11 ноември 1970 г., и текстът ? е обнародван през 2010 г. (ДВ, бр. 99 от 17.12.2010 г.).
Другият акт на международното право, който урежда състави на престъпления против човечеството, е Статутът (известен като Римски статут) на Международния наказателен съд (МНС) (ДВ, бр. 68 от 16 юли 2002 г.). Той изброява подробно състави на престъпленията против човечеството и развива още повече дефинирането на този вид престъпления, установени в посочените по-горе инструменти на международното право.
За да се отговори на въпроса по отношение на кои състави на престъпления против човечеството действащата Конституция изисква да бъде предвидено със закон от националното право неприлагането на давност, е необходимо да се вземе предвид следното:
Конвенцията за неприлагане срока на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството (1968 г.) изрично се позовава в чл. I.a относно военните престъпления на определянето им в Статута на Нюрнбергския международен военен трибунал, и по-специално на "тежките нарушения против правата" според Женевските конвенции от 1949 г., свързвани със защита на жертвите на войната (въоръжен конфликт), а в чл. I.b по отношение на престъпленията против човечеството - на Статута на Нюрнбергския международен военен трибунал и на Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид, приета на 9.12.1948 г. с Резолюция 260 A (III) на Общото събрание на ООН (Република България е ратифицирала тази конвенция с Указ № 300 от 23.06.1950 г.). Следователно, неприлагането на давност според Конвенцията от 1968 г. се отнася само към конкретни военни престъпления и такива против човечеството, дефинирани от посочените актове на международното право и уредени в глава четиринадесета от НК.
Освен това съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията така, както е тълкуван от Конституционния съд в Решение № 7 от 1992 г., тази конвенция става част от вътрешното право само след ратификация, обнародване и влизане в сила за Република България, които конституционни изисквания са изпълнени. Изпълнено е и изискването на Конституцията съставите на тези престъпления да бъдат уредени със закон и това е направено през 1975 г. със съответните допълнения на глава четиринадесета от НК.