ДВ. бр. 44 от 29.05.2018г.

Обн., ДВ, бр. 44 от 29 май 2018 г.

history Върховният административен съд на Република България - петчленен състав - II колегия, в съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година в състав: председател: Анна Димитрова, членове: Диана Добрева, Здравка Шуменска, Донка Чакърова, юлия Ковачева, при секретар Светла Панева и с участието на прокурора Никола Невенчин изслуша докладваното от председателя Анна Димитрова по адм. дело № 864/2018 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от Сдружение "Център за защита правата в здравеопазването" със седалище в гр. София, чрез процесуален представител, срещу Решение № 12914 от 26.10.2017 г. по адм. дело № 6892/2017 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, второ отделение, с което е отхвърлена жалбата му срещу Наредба № 5 от 2014 г. за условията и реда за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, издадена от министъра на здравеопазването (обн., ДВ, бр. 28 от 2014 г.; доп., бр. 82 от 2014 г.), в частта й по чл. 7, ал. 7, т. 6 относно израза "оригинал или заверено копие", чл. 8, ал. 1, т. 1 относно израза "оригинал на направление", чл. 9, ал. 1 относно израза "легализиран превод", чл. 10, ал. 1, т. 3 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, чл. 14, ал. 2 относно израза "рецептурна бланка", чл. 15, ал. 2 и 3, чл. 16, ал. 2 относно израза "рецептурна бланка", чл. 21, ал. 1 относно израза "легализиран превод на български език", чл. 22, ал. 2, чл. 25, ал. 1, чл. 26, ал. 4, чл. 28, ал. 1, т. 8, ал. 2 и 3, чл. 29, ал. 1 и 2, чл. 31, ал. 4, чл. 35, ал. 1, чл. 37, ал. 1 относно израза "легализиран превод на български език" и чл. 42, ал. 3 от наредбата. Касаторът поддържа в касационната жалба и в съдебно заседание, че решението е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и при съществени съдопроизводствени нарушения иска отмяната му, отмяна на оспорените разпоредби от наредбата и присъждане на направените разноски в касационната инстанция.
Ответникът по касационна жалба - министърът на здравеопазването, в писмен отговор и в съдебно заседание чрез процесуален представител, иска оставяне на решението в сила и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е частично основателна и частично неоснователна.
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е постановено, след като с Решение № 7330 от 12.06.2017 г. по адм. дело № 1202/2017 г. на петчленен състав на ВАС, първа колегия, е отменено Решение № 13565 от 13.12.2016 г. по адм. дело № 7719/2016 г. на ВАС и делото е върнато за ново разглеждане от друг тричленен състав със задължителни указания.
За да постанови второто първоинстанционно решение, тричленният състав на ВАС се е позовал на задължителните за него указания на петчленния състав на ВАС, в които е обсъдена процедурата по издаване на наредбата и е прието, че допуснатото административнопроизводствено нарушение в случая не е съществено, като е указано на втората първа инстанция, че следва да обсъди оплакванията за несъответствието на акта с разпоредби от по-висок ран г.
В съответствие с тези указания съдът е изложил мотиви, че с оспорената наредба е транспонирана Директива 2011/24/ЕС, като впоследствие по указание на Европейската комисия поради непълното й транспониране наредбата е допълнена и след допълването й е прекратена, предприета срещу България процедура за нарушение № 2014/0021. Съдът е приел за неоснователно оплакването на жалбоподателя относно въведеното с наредбата изискване, според което представянето на всички необходими документи на чужд език за възстановяване на заплатената при лечение в държава членка сума да бъдат с легализиран превод на български език, тъй като то създава яснота относно формата, цели избягване на забавяне на производството и е в съответствие с чл. 14, ал. 1 АПК, съгласно който производството е на български език. Цитирано е изискването на чл. 14, ал. 3 АПК, съгласно който документите на чужд език следва да се придружават с точен превод на български език. Посочено е, че предвиденото в наредбата задължение за произнасяне от административния орган в срок до три месеца е в съответствие с чл. 9, т. 3 от директивата за разумен срок за обработване на документите. Прието е, че са неоснователни твърденията за противоречие на разпоредбите на чл. 8, ал. 1; чл. 14, ал. 2 и чл. 16, ал. 2 от Наредба № 5 от 2014 г. с разпоредбата на пар. 4, ал. 1 от Директива 2011/24/ЕС, като са изложени доводи. Посочено е и че липсва противоречие между оспорения акт и Конституцията и Закона за здравното осигуряване, като обратно на изложеното в жалбата наредбата не ограничава правата на здравноосигурените лица, а ги разширява, като им дава възможност да ползват здравни услуги в друга държава членка, за които след това НЗОК ще им възстанови направените разноски при трансграничното обслужване.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни твърденията на касатора, че изискването в оспорените от него текстове на наредбата за представяне на превод на български език на документите противоречи на нормативни актове от по-висок ран г. Както е посочил и първоинстанционният съд, чл. 14, ал. 3 АПК регламентира изискване всички документи, представени на чужд език в производство по АПК, да се придружават от точен превод на български език. Преводач за сметка на заинтересованото лице съгласно същия законов текст се назначава от административния орган, когато не може сам да провери верността на представения му превод, освен ако в закон или международен договор не е предвидено друго.
Петчленният състав на ВАС намира за основателни наведените доводи срещу изискването преводът на български език да бъде легализиран. Легализацията представлява процедура по удостоверяване истинността на подписа и качеството, в което е действало лицето, издало документа, който се легализира, и протича в зависимост от документа, който се легализира, пред различни оправомощени министерства.
Тази процедура няма отношение към точността на превода, изискван от чл. 14, ал. 3 АПК, нито пък представлява транспониране на изискване на Директива 2011/24/ЕС. Въвеждането й за медицински документи от страни - членки на Европейския съюз, противоречи на духа и смисъла на Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, в сила за България от 29 април 2001 г. Медицинската документация не попада в изключенията, за които конвенцията не се прилага съгласно чл. 1 от нея, а именно - документи, изготвени от дипломатически или консулски служители, и административни документи, пряко свързани с търговска или митническа операция. Не на последно място изискването за удостоверяване на авторството на преведените документи чрез легализация противоречи на чл. 10, ал. 4 от Директива 2011/24/ЕС, създаващ механизъм за обмяна на информация между държавите членки относно правото да практикуват на медицинските специалисти, вписани в националните и местните регистри.
Настоящата касационна инстанция намира за основателно оплакването на касатора и относно определения тримесечен срок в разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от наредбата, в който управителят на НЗОК издава писменото разрешение за възстановяване на разходи за предоставено здравно обслужване, което разрешение е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Този срок противоречи на императивната разпоредба на чл. 57, ал. АПК за срока за издаване на индивидуален административен акт - а именно за едноличен орган 14 дни от подаване на заявлението, с уредените в чл. 57, ал. 5 и 7 АПК възможности за удължаването му до 1 месец и с 14 дни, в зависимост от конкретната специфика на случая. Подзаконовият нормативен акт съгласно чл. 15, ал. 1 ЗНА следва да съответства на по-високия по степен нормативен акт - АПК. Изискването на директивата срокът да е разумен е в полза на здравноосигурените лица, поради което по-късият определен в АПК законов срок съответства на изискванията за разумност.
Останалите тримесечни срокове по наредбата, които са били обжалвани с първоначалната жалба - а именно тези по чл. 31, ал. 4, по чл. 35, ал. 1 и по чл. 42, ал. 3 от наредбата, са за възстановяване на разходите, след като е било взето решение за това.
Предвид изложеното те не представляват срокове за издаване на индивидуален административен акт, а за неговото изпълнение, поради което не противоречат на чл. 57 АПК. Същите, както е приела първата инстанция, отговарят на изискванията за разумен срок за възстановяване на разходите по смисъла на чл. 9, ал. 3 от директивата.
Неоснователно е оплакването в касационната жалба за неправилен извод на първоинстанционния съд, че наредбата не противоречи на Закона за здравното осигуряване. Съгласно чл. 4, ал. 2 от Закона за здравното осигуряване правото на избор на осигуреното лице на изпълнител, сключил договор с районната здравноосигурителна каса, се разпростира на територията на цялата страна. С оспорената наредба се уреждат условията и редът за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване в друга държава - членка на Европейския съюз. Правилно е заключението на съда, че наредбата урежда правоотношения, които не са уредени в Закона за здравното осигуряване, и регламентира права на здравноосигурените лица, които не фигурират в закона.
Твърдението, че наредбата нарушава чл. 4 от Закона за защита от дискриминация, правилно е преценено от съда за неоснователно. Оплакванията в първоначалната жалба са, че българските граждани са третирани от български институции по-неблагоприятно при трансграничното здравно обслужване, отколкото гражданите на други държави - членки от ЕС, от техните национални институции. За да е налице проявна форма на пряка или непряка дискриминация по какъвто и да е признак, следва субектът, който третира по-неблагоприятно определени лица спрямо други, да е един и същ - в случая една институция да третира по-неблагоприятно определени групи лица. Освен това териториалното действие на Закона за защита от дискриминация съгласно чл. 3, ал. 1 е само на територията на България, поради което няма възможност да се изследват сравними сходни обстоятелства за целите на този закон, осъществени извън територията на България.

history Разпоредбите на т. (43) и (44) от Директива 2011/24/ЕС са свързани с предварителното разрешение за трансгранично здравно обслужване и нямат отношение към оспорените разпоредби на наредбата, уреждащи последващото възстановяване на направените разходи, поради което и липсва противоречие между тях.
Правилна е преценката на съда и за липса на противоречие на наредбата с целта на закона, тъй като изискванията за представяне на определени документи (с изключение на изискването преводът да бъде легализиран, за което по-горе са изложени основания за отмяната на нормативния акт в тази му част) са свързани с доказване, че здравното обслужване е сред тези, за които осигуреното лице има право на обезщетение в България и на направените разходи, което е в съответствие с чл. 7 от директивата.
Предвид изложеното решението като неправилно - противоречащо на материалното право, следва да се отмени в частта, с която е отхвърлена жалбата срещу наредбата относно израза "легализиран" в следните нейни текстове: чл. 9, ал. 1; чл. 21, ал. 1; чл. 37, ал. 1 и срещу чл. 12, ал. 1 относно израза "в срок 3 месеца от подаване на заявлението по чл. 7, ал. 1", като вместо това се постанови ново решение, с което се отменят тези части от наредбата. Решението следва да бъде отменено и относно присъденото с него юрисконсултско възнаграждение за разликата над 150 до 200 лв. предвид промяната в крайния резултат от изхода на делото. В останалата част решението следва да бъде оставено в сила. Претендираните от касатора разноски в размер на 500 лв. за касационната инстанция не могат да бъдат присъдени изцяло предвид частичната й неоснователност, както и не се дължи претендираното юрисконсултско възнаграждение в пълен размер предвид изхода на делото. Министерството на здравеопазването следва да бъде осъдено да заплати разноски по компенсация в размер на 100 лв. на сдружението - касатор.
Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 и чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия,