ДВ. бр. 81 от 28.09.2021г.

Обн., ДВ, бр. 81 от 28 септември 2021 г.

history Върховният административен съд на Република България - шесто отделение, в съдебно заседание на двадесети май две хиляди и двадесета година в състав: председател: Росен Василев, членове: Сибила Симеонова, Александър Митрев, при секретар Мариана Салджиева и с участието на прокурора Георги Камбуров изслуша докладваното от председателя Росен Василев по адм. дело № 13652/2019 г.
Производството е по чл. 132, ал. 2, т. 2 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на М. Цветков от (населено място) и Сдружение "Център за независим живот", ЕИК 831755154, седалище и адрес на управление София, район "Триадица", ул. 6 септември № 37, представлявано от К. Панайотова, съдебен адрес София, ул. Екзарх Йосиф № 60, подадена срещу Заповед № РД01-544 от 14.08.2019 г. на министъра на труда и социалната политика, с която е утвърдена Национална програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност по чл. 56, ал. 1 от Закона за хората с увреждания, в частта ? по чл. 1, ал. 3, чл. 1, ал. 4, чл. 3, ал. 1, т. 2, чл. 7, ал. 2, чл. 8, чл. 10, ал. 3, т. 1, чл. 10, ал. 3, т. 9, чл. 11, ал. 2, чл. 12, чл. 12, ал. 1, т. 1, чл. 12, ал. 1, т. 4, чл. 20, ал. 2, чл. 21 и чл. 23, ал. 1.
В жалбата се излагат доводи, че Националната програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност (Програмата), в обжалваните си части, е незаконосъобразна. Поддържа се, че атакуваните части от Програмата не са обвързани с конкретни факти и изследвания, поради което са произволни, лишени от основание и поради това водят до увреждане правата и законните интереси на хора с увреждания. Счита се, че това води до дискриминация спрямо определени групи хора с увреждания, които имат право да се ползват от Програмата. По подробно изложените в жалбата съображения се иска отмяна на посочените разпоредби и задължаване министъра на труда и социалната политика да постанови нови разпоредби.
С определение от 16.12.2019 г. настоящият състав на Върховния административен съд е приел, че обжалваната Национална програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност по чл. 56, ал. 1 от Закона за хората с увреждания представлява нормативен административен акт по смисъла на чл. 75 от АПК и следва да се разгледа като такава по реда на чл. 185 и сл. от АПК. Оспорването на нормативния административен акт е било съобщено чрез обявление в "Държавен вестник" и в интернет страницата на Върховния административен съд, като обявление е поставено и на определеното за това място в сградата на Върховен административен съд.
Ответникът - министърът на труда и социалната политика на Република България, оспорва основателността на жалбата. Намира процесната заповед за законосъобразна и издадена в съответствие с Конвенцията за защита на хората с увреждания, Закона за хората с увреждания (ЗХУ) и Правилника на прилагането му.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на подадената жалба.
Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и съобрази доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:
Жалбата е процесуално допустима като подадена в срок от надлежна страна, при наличие на правен интерес, срещу акт, подлежащ на съдебно обжалване.

history Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в настоящото производство е Заповед № РД01-544 от 14.08.2019 г. на министъра на труда и социалната политика на Република България, издадена на основание чл. 25, ал. 4 от Закона за администрацията във връзка с чл. 48, ал. 3 от Правилника за прилагане на Закона за хората с увреждания. Със заповедта е утвърдена Национална програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност по чл. 56, ал. 1 от Закона за хората с увреждания (ЗХУ).
Видно от доказателствата по делото е, че нормативният административен акт - Заповед № РД01-544 от 14.08.2019 г., е издаден от компетентен орган в рамките на разписаните му по закон правомощия, в изискуемата писмена форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Настоящият състав на Върховния административен съд счита, че са изпълнени предпоставките за приемане на атакувания нормативен административен акт.
В жалбата се твърди, че предвиденото в чл. 1, ал. 3 от Програмата изпълнение на същата да се осъществява на проектен принцип е в противоречие с посоченото в чл. 1, ал. 4 от същата Програма изискване ежегодното реализиране на Програмата да се извършва със средства от държавния бюджет, в рамките на одобрените бюджетни средства за съответната година. Така приетите разпоредби на Програмата съответстват изцяло на предвиденото в ал. 4 на чл. 48 от Правилника за прилагане на Закона за хората с увреждания и не съдържат твърдяното противоречие. Неправилно жалбоподателите приемат, че средствата за изпълнение на Програмата се отпускат веднъж годишно - общият размер на средствата се определя с приемането на бюджета, но разходването на средствата става след одобряване на (не само едно на брой) проектно предложение на съответните кандидати. Следва да се държи сметка за времевата рамка, в която се осъществява цялостната процедура по кандидатстване, разглеждане, оценяване, класиране и одобряване на проектните предложения на кандидатите, обект на програмата, както и механизмите за сключване на договори за изпълнение, финансиране и отчитане на изпълнените дейности по тях и за контрол върху разходването на одобрените бюджетни средства.
Касае се за процедура, в рамките на която се извършват редица свързани помежду си, последователни действия в течение на строго фиксиран календарен период - съответната бюджетна година, през която трябва да се усвоят предвидените в бюджета средства за реализация на целите на Програмата, както и е предвиден мониторинг в същата година, с цел осигуряване на коректна оперативна информация за изпълнението на дейностите по Програмата. Необосновани са оплакванията на жалбоподателите, че приетата разпоредба противоречи на чл. 9 от Конвенцията за защита на хората с увреждания (КЗХУ) и Програмата не е достъпна в рамките на цялата календарна година. Споменатият текст на Конвенцията дава общи насоки на държавите, страни по същата, за предприемане на мерки за осигуряване на равен достъп до физическата среда на живеене на хората с увреждания, а не съдържа конкретни указания на какъв принцип и колко пъти годишно да се отпускат средствата за осигуряване равен достъп на лицата до посочената среда на живеене.
На следващо място, жалбоподателите оспорват предвиденото в текста на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Програмата реализиране на Компонент 2 - "Лична мобилност", чрез осигуряване на възможност за приспособяване на лично моторно превозно средство (МПС), необходимо за осигуряване на лична мобилност на човек с трайно увреждане, тъй като считат, че не са покрити всички възможни хипотези, в които хора с увреждания могат да се нуждаят от преустройство на МПС, вкл. изключват се хора, придобили МПС в условията на лизинг, както и тези, които не желаят да управляват лични МПС, но се нуждаят от преустройство на автомобила си, за да бъдат превозвани от други лица.
Разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Програмата възпроизвежда буквално текста на чл. 48, ал. 1, т. 2 от Правилника за прилагане на ЗХУ. Оспорената разпоредба не противоречи и на ЗХУ, който в чл. 58, т. 2 изрично предвижда, както и жалбоподателите сочат, че съответният орган създава условия за достъп на хората с увреждания до транспортни услуги, като разработва нормативни актове за внедряване на технически приспособления за адаптиране на автомобилите, които са управлявани от хора с увреждания, с цел компенсиране на техните дефицити. Касае се внедряване на приспособления, позволяващи на лицата с увреждане сами да управляват МПС, а не за съоръжения, монтирани в автомобили, управлявани от други лица, които превозват хора с увреждания. Настоящата инстанция не споделя аргументите на жалбоподателите, че в случая е налице дискриминационно отношение по отношение на двете групи пътници - управляващи лично МПС и превозвани от други лица. Програмата не е единственият съществуващ в законодателството механизъм, чрез който се осигурява възможност за превоз на лица с трайни увреждания. В случая Програмата съдържа споменатия Компонент 2 с цел създаване на допълнителна възможност за лицата, притежаващи и управляващи собствено МПС, да преустроят същото и да повишат собствената си мобилност, без да зависят от услугите на подпомагащи ги други лица. Неотносими са оплакванията, изложени в жалбата, че е налице ограничение спрямо хората, страни по договор за лизинг на МПС, които не могат да кандидатстват за финансиране по Копмпонент 2 от Програмата. Преустройството на ползваното по договор за лизинг МПС от дадено лице с увреждане не съответства със същностната характеристика на договора за лизинг, който предвижда ползване на същото за срока на договора и респ. не допуска разпореждане със същото, вкл. чрез преустройството му. Това би било възможно само ако лизингополучателят придобие собствеността върху ползваното МПС по време или след изтичане на договора. С оглед на горното нецелесъобразно и в несъответствие с принципа на устойчивост би било да се позволи преустройство на автомобили, които не са лична собственост на лицето с увреждане.
Жалбоподателите оспорват и предвиденото в текста на чл. 7, ал. 2 от Програмата, съгласно който в допустимите проектни предложения трябва да са предвидени единствено СМР за изграждане/поставяне на съоръжения за преодоляване на различни нива в жилищните сгради, в т.ч. рампи, подемни платформи и асансьори. Навеждат се доводи, че по този начин се създават ограничения и неравнопоставеност, тъй като хората с увреждания нямат достъп до финансиране на множество други преустройства на жилищната площ, извън посочените 3 възможни решения, с цел постигане на достъпност на жилищната среда. Настоящата инстанция счита, че не е налице твърдяното ограничение, тъй като, видно от разпоредбата на чл. 72 ЗХУ, за приспособяване на жилище за нуждите на хора с увреждания се предоставят целеви помощи, т.е. извън Програмата са предвидени и съществуват други способи за постигане на допълнителни преустройства на жилищната среда. Финансирането за изграждане на рампи, асансьори и подемни платформи е предвидено изрично в Програмата, тъй като изграждането на тези приспособления са свързани с високи по своята стойност разходи, които представляват значително по своята същност финансово затруднение и пречка за нуждаещите се хора с увреждания.
Жалбоподателите излагат оплаквания и относно текста на чл. 8 от Програмата, посочващ финансовата рамка на проектните предложения по Компонент 1 - "Достъпна жилищна среда", като определящ тези рамки между 10 000 и 100 000 лв., като се твърди, че наличието на долна граница на финансирането противоречи на чл. 5 и 9 от КЗХУ. Видно от приложените по делото доказателства по административната преписка, определянето на финансовите параметри на проектните предложения по Компонент 1 на Програмата е извършено въз основа на становище и констатации на съответните експерти относно очакваните реални цени за монтажа на предвидените приспособления и не води до ограничение на кандидатите, тъй като им гарантира необходимия ресурс за изграждането на приспособленията за улеснен достъп до жилищата.
Неподкрепено с конкретни доводи е и оплакването, направено в жалбата, срещу посоченото в чл. 10, ал. 3, т. 1 от Програмата изискване за предоставяне към проектното предложение на Писмо за подкрепа за допустимост на кандидатстването по Компонент 1, издавано от съответната дирекция "Социално подпомагане", тъй като не ставали ясни критериите за преценка на органа дали да подкрепи предложението, или не. Характерът на посоченото писмо не създава права и преимущества за лицата с увреждания, а има информативен и консултативен характер и е предвидено да се предоставя след обследване и изготвяне на индивидуална оценка на потребностите на нуждаещото се конкретно лице - в съответствие с изискването на ЗХУ.
Неоснователно е на следващо място и оплакването относно предвиденото в чл. 10, ал. 3, т. 9 от Програмата изискване за предоставяне на одобрен инвестиционен проект към разрешението за строеж/поставяне - същото кореспондира с предвиденото в чл. 11, ал. 1, т. 4 от Програмата изискване същият да е в съответствие с чл. 184 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) и към него да е издадено разрешение за строеж/поставяне. Съгласно цитирания текст от ЗУТ, целящ опазване здравето и живота на лицата с увреждания при използване на съоръжения за достъпна жилищна среда в изградените жилищни сгради, същите съоръжения се изграждат или поставят само въз основа на одобрен от съответните експерти проект, предвиждащ най-целесъобразно разполагане и монтиране на съответните конструкции, с оглед техническите възможности на сградата и специалните нужди на хората с увреждания и в съответствие с нормите на Наредба № 4 от 1.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, вкл. за хората с увреждания.
В жалбата се излага твърдение, че текстът на чл. 11, ал. 2 от Програмата съдържа индикации, че средствата, предвидени за реализацията ?, ще се отпускат веднъж годишно и неуспелите да подадат проектни предложения ще бъдат дискриминирани, като ще се наложи да прекарат още една година в недостъпна жизнена среда. Видно от текста на ал. 2 на чл. 11 от Програмата, същият предвижда единствено получените в рамките на кампанията проектни предложения да бъдат вписвани в специален регистър, а не невъзможност, респ. ограничение за кандидатстване във връзка с определен срок.
Неоснователно е и твърдението на жалбоподателите, че посочването на критерии за оценка на проектните предложения и въведеният принцип за състезателност за достъп до финансови средства противоречи на КЗХУ. Именно поради предвидения в чл. 48, ал. 4 от Правилника за прилагане на ЗХУ проектен принцип на изпълнението на Програмата и подаване на проектни предложения следва да се предвидят и въведат критерии за оценка на съответните подадени от кандидатите предложения за финансиране, тъй като, както бе посочено по-горе, ежегодно, за конкретната година максималният размер на средствата за изпълнение на Програмата е конкретно определен и има горна граница, която не следва да се превишава.
Относно оспорването на текста на чл. 20, ал. 2 от Програмата, касаещ допустимостта на финансиране само на преустройство на личен автомобил, важи казаното по-горе по отношение на целта за осигуряване възможност за лицата с увреждания лично да управляват свое МПС и да придобият правоспособност за управление на такъв с оглед премахване на пречките за водене на независим живот.
Недоказано е и твърдението на жалбоподателите, че предвидената в чл. 21 от Програмата финансова рамка за постигането на преустройство на личното МПС по чл. 20 в размер 8000 лв. е необосновано ниска и недостатъчна за извършване на преустройството на автомобила - по делото не са представени експертни становища и изчисления, сочещи, че така утвърдената рамка е несъобразена и че няма да постигне целта на Програмата.
Неоснователно е на следващо място и оплакването в жалбата срещу текста на чл. 23 от Програмата като противоречащ на чл. 5 и 9 от КЗХУ. Алинея 3 от чл. 23 сочи единствено документите, които следва да бъдат приложени към съответното проектно предложение, сред които и декларация за липса на двойно финансиране. Това изискване е напълно в съответствие с чл. 48, ал. 5 от Правилника за прилагане на ЗХУ, която изрично предвижда, че средствата по Програмата се предоставят за финансиране на дейностите по ал. 1 само ако същите не са финансирани със средства от Европейските структурни и инвестиционни фондове или с други публични средства.
Следва да се държи сметка, че цел на финансирането на дейности по осигуряване на достъпна жилищна среда е да се осигури възможност на максимален брой нуждаещи се хора с увреждания да се възползват, като им се съдейства за подобряването на условията на живот, и следователно резонно е изискването за избягване на дублиране на финансирането по отношение на едни и същи нуждаещи се лица.
По изложените съображения настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, намира, че не са налице заявените от жалбоподателите основания за незаконосъобразност и необоснованост на Заповед № РД01-544 от 14.08.2019 г. на министъра на труда и социалната политика, с която е утвърдена Национална програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност по чл. 56, ал. 1 от Закона за хората с увреждания, в частта ? по чл. 1, ал. 3, чл. 1, ал. 4, чл. 3, ал. 1, т. 2, чл. 7, ал. 2, чл. 8, чл. 10, ал. 3, т. 1, чл. 10, ал. 3, т. 9, чл. 11, ал. 2, чл. 12, чл. 12, ал. 1, т. 1, чл. 12, ал. 1, т. 4, чл. 20, ал. 2, чл. 21 и чл. 23, ал. 1, поради което оспорването срещу тях следва да бъде отхвърлено като неоснователно.
С оглед изхода на делото не следва да се уважи искането на жалбоподателите за присъждане на разноски по делото. От ответната страна по жалбата разноски по делото не са претендирани, поради което съдът не се произнася по възлагането им.
Водим от горното и на основание чл. 193 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,