ДВ. бр. 81 от 28.09.2021г.

Обн., ДВ, бр. 81 от 28 септември 2021 г.

history Върховният административен съд на Република България - петчленен състав - II колегия, в съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и двадесет и първа година в състав: председател: Георги Колев, членове: Виолета Главинова, юлия Ковачева, Стефка Кемалова, Емил Димитров, при секретар Светла Панева и с участието на прокурора Македонка Поповска изслуша докладваното от съдията юлия Ковачева по адм. дело № 10015/2020 г.
Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.
Образувано е по касационна жалба на М. Цветков и Сдружение "Център за независим живот" срещу Решение № 8248 от 25.06.2020 г. по адм. дело № 13652/2019 г. на Върховния административен съд, шесто отделение.
С обжалваното решение Върховният административен съд, състав на шесто отделение, е отхвърлено оспорването на М. Цветков и Сдружение "Център за независим живот" за отмяна на Заповед № РД01-1544 от 14.08.2019 г. на министъра на труда и социалната политика, с която на основание чл. 56, ал. 1 от Закона за хората с увреждания е утвърдена Национална програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност, в частта й по чл. 1, ал. 3 и 4, чл. 3, ал. 1, т. 2, чл. 7, ал. 2, чл. 8, чл. 10, ал. 3, т. 1 и 9, чл. 11, ал. 2, чл. 12, чл. 12, ал. 1, т. 1 и 4, чл. 20, ал. 2, чл. 21 и чл. 23, ал. 1. Касационните жалбоподатели поддържат, че решението е неправилно поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и е необосновано - касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Считат, че съдът е изложил аргументи, които не кореспондират с развитите в жалбата оплаквания за противоречие на чл. 1, ал. 3 от Националната програма с чл. 9, ал. 3 от Конвенцията за правата на хората с увреждания. Поддържат, че от мотивите на решението не е ясно как съдът тълкува и прилага Конвенцията и по-точно чл. 9 от същата, на която според тях противоречат оспорените текстове от Националната програма. Сочат, че съдът в нарушение на съдопроизводствените правила не е допуснал и изслушал поисканата от тях експертиза, след което необосновано и неправилно е отхвърлил доводите им срещу разпоредбите на чл. 20, ал. 2 и чл. 21 от Националната програма, без да направи анализ на текстовете в светлината на Закона на защита от дискриминация. По отношение на мотивите на съда за оспорения чл. 7, ал. 2 от Програмата считат, че съдът неправилно е приел, че не противоречи на чл. 72 ЗХУ и не е събрал исканите от касаторите доказателства.
Аналогични доводи срещу съдебния акт излагат и към мотивите на съда, с които е отхвърлил оспорването и срещу останалите разпоредби от Националната програма. Искат да се отмени решението и се постанови друго, с което да се отменят оспорените разпоредби от Националната програма, а при преценка, че са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, делото да се върне за ново разглеждане от друг състав. Претендират присъждане на разноски.
Ответникът по касационната жалба - министърът на труда и социалната политика, чрез пълномощника си, представя писмен отговор, в който поддържа, че обжалваното решение е правилно и не са налице касационни основания за отмяната му.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, приема следното:
Касационните жалбоподатели са оспорили пред Върховния административен съд разпоредби от Националната програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност, утвърдена със заповед на министъра на труда и социалната политика, с доводи, че атакуваните текстове от Националната програма не са обвързани с конкретни факти и изследвания, поради което са произволни, лишени от основание и водят до увреждане правата и законните интереси на хората с увреждания, както и че създават условия за пряка и непряка дискриминация на определени групи хора с увреждания, които имат право да се ползват от нея.
Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, е приел, че обжалваната Национална програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност по чл. 56, ал. 1 ЗХУ е нормативен административен акт по смисъла на чл. 75 АПК и е разгледал оспорването й по реда на чл. 185 и сл. от АПК.
Съдът е приел, че разпоредбите на чл. 1, ал. 3 и 4 от Програмата изцяло съответстват на чл. 48, ал. 4 от Правилника за прилагане на ЗХУ.
Съгласно чл. 1, ал. 3 изпълнението на Програмата се осъществява на проектен принцип, а ал. 4 предвижда, че Програмата се реализира ежегодно със средства от държавния бюджет в рамките на одобрените бюджетни средства за съответната година.
В чл. 48, ал. 4 ППЗХУ е предвидено, че изпълнението на Националната програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност се осъществява на проектен принцип в рамките на одобрените бюджетни средства за съответната година.
Съдът е отхвърлил като неоснователни възраженията на оспорващите, че средствата за Програмата се отпускат веднъж годишно, т.к. общият размер на средствата се определя с приемането на бюджета, но разходването на средствата става след одобряване на проектното предложение на съответните кандидати. Одобряването на проектните предложения се извършва в рамките на установената в нормативната уредба процедура по време на бюджетната година, през която трябва да се усвоят предвидените средства за реализиране на целите на Програмата. Съдът е посочил, че доводите на оспорващите, че Програмата не е достъпна в рамките на цялата календарна година, са необосновани, както и че не е налице противоречие на разпоредбата на чл. 1, ал. 3 и 4 от Националната програма с чл. 9 КПХУ. Съдът е приел, че разпоредбата на чл. 9 КПХУ дава общи насоки на държавите, страни по нея, за предприемане на мерки за осигуряване на равен достъп до физическата среда на живеене на хората с увреждания, а не съдържа конкретни указания на какъв принцип и колко пъти годишно да се отпускат средства за осигуряване на равен достъп на лицата до средата за живеене и прилежащите им пространства.
Съдът е приел за неоснователно оспорването на предвиденото в текста на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Програмата реализиране на Компонент 2 - "Лична мобилност", чрез осигуряване на възможност за приспособяване на лично моторно превозно средство (МПС), необходимо за осигуряване на лична мобилност на човек с трайно увреждане, като дискриминационно, т.к. се изключват хора, придобили МПС в условията на лизинг, както и тези, които не желаят да управляват лични МПС, но се нуждаят от преустройство на автомобила си, за да бъдат превозвани от други лица. Посочил е, че са покрити всички възможни хипотези, в които хора с увреждания могат да се нуждаят от преустройство на МПС. Подчертал е, че разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Националната програма възпроизвежда буквално текста на чл. 48, ал. 1, т. 2 ППЗХУ и не противоречи и на Закона за хората с увреждания, който в чл. 58, т. 2 изрично предвижда, че съответният орган създава условия за достъп на хората с увреждания до транспортни услуги, като разработва нормативни актове за внедряване на технически приспособления за адаптиране на автомобилите, които са управлявани от хора с увреждания, с цел компенсиране на техните дефицити. Предвидената възможност в разпоредбите е насочена към внедряване на приспособления, позволяващи на лицата с увреждане сами да управляват МПС, а не за съоръжения, монтирани в автомобили, управлявани от други лица, които превозват хора с увреждания. Програмата не е единственият, съществуващ в законодателството механизъм, чрез който се осигурява възможност за превоз на лица с трайни увреждания, като с Компонент 2 се създава допълнителна възможност за лицата, притежаващи и управляващи собствено МПС, да преустроят същото и да повишат собствената си мобилност, без да зависят от услугите на подпомагащи ги други лица. Съдът е намерил за неотносими оплакванията, изложени в жалбата, че е налице ограничение спрямо хората, страни по договор за лизинг на МПС, които не могат да кандидатстват за финансиране по Компонент 2 от Програмата, изхождайки от правната същност на договора за лизин г.
Съдът е отхвърлил оспорването на чл. 7, ал. 2 от Програмата, съгласно който в допустимите проектни предложения трябва да са предвидени единствено СМР за изграждане/поставяне на съоръжения за преодоляване на различни нива в жилищните сгради, в т.ч. рампи, подемни платформи и асансьори. Посочил е, съгласно разпоредбата на чл. 72 ЗХУ, за приспособяване на жилище за нуждите на хора с увреждания се предоставят целеви помощи, т.е. извън Програмата са предвидени и съществуват други способи за постигане на допълнителни преустройства на жилищната среда. Финансирането за изграждане на рампи, асансьори и подемни платформи е предвидено изрично в Програмата, тъй като изграждането на тези приспособления е свързано с високи по своята стойност разходи, които представляват значително по своята същност финансово затруднение и пречка за нуждаещите се хора с увреждания. Поради това е приел, че разпоредбата не е дискриминационна.
Съдът е приел за неоснователно оспорването на чл. 8 от Програмата, който определя финансовата рамка на проектните предложения по Компонент 1 - "Достъпна жилищна среда", между 10 000 и 100 000 лв., с доводи, че наличието на долна граница на финансирането противоречи на чл. 5 и 9 КПХУ. Изложил е съображения, че според приложените по делото доказателства по административната преписка, определянето на финансовите параметри на проектните предложения по Компонент 1 на Програмата е извършено въз основа на становище и констатации на съответните експерти относно очакваните реални цени за монтажа на предвидените приспособления и не води до ограничение на кандидатите, тъй като им гарантира необходимия ресурс за изграждането на приспособленията за улеснен достъп до жилищата.
Съдът е приел, че оплакването срещу чл. 10, ал. 3, т. 1 от Програмата не е подкрепено с конкретни доводи. В чл. 10, ал. 3, т. 1 е предвидено към заявлението за кандидатстване да се приложи писмо за подкрепа от съответната дирекция "Социално подпомагане" по настоящ адрес на човека с увреждане (по образеца на Приложение - Писмо за подкрепа) за допустимост на кандидатстването по Компонент 1. Съдът е счел, че писмото има информативен и консултативен характер и не е възприел доводите, че не са ясни критериите за преценка на органа дали да подкрепи предложението, или не.
Съдът е намерил за неоснователно оплакването и относно предвиденото в чл. 10, ал. 3, т. 9 от Програмата изискване да се представи одобрен инвестиционен проект към разрешението за строеж/поставяне с приложени към него (при необходимост) строителни детайли на специфични елементи, т.к. текстът кореспондира с условието по чл. 11, ал. 1, т. 4 от Програмата и чл. 184 ЗУТ тези съоръжения да се изграждат въз основа на одобрен проект и в съответствие с нормите на Наредба № 4 от 1.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, вкл. за хората с увреждания.
Съдът е отхвърлил като неоснователно възражението, че текстът на чл. 11, ал. 2 от Програмата съдържа индикации, че средствата, предвидени за осъществяването й, ще се отпускат веднъж годишно и неуспелите да подадат проектни предложения ще бъдат дискриминирани, като ще се наложи да прекарат още една година в недостъпна жизнена среда. Посочил е, че с чл. 11, ал. 2 от Програмата се предвижда единствено получените в рамките на кампанията проектни предложения да бъдат вписвани в специален регистър, а не невъзможност, респ. ограничение за кандидатстване във връзка с определен срок.
Съдът е приел за неоснователно твърдението на жалбоподателите, че посочването на критерии за оценка на проектните предложения и въведеният принцип за състезателност за достъп до финансови средства противоречи на Конвенцията за правата на хората с увреждания. Посочил е, че именно поради предвидения в чл. 48, ал. 4 ППЗХУ проектен принцип на изпълнението на Програмата и подаване на проектни предложения е необходимо да се предвидят и въведат критерии за оценка на подадените от кандидатите предложения за финансиране, тъй като за съответната година максималният размер на средствата за изпълнение на Програмата е конкретно определен и има горна граница, която не следва да се превишава.
По отношение на оспорването на текста на чл. 20, ал. 2 от Програмата, който предвижда допустимостта на финансиране само на преустройство на личен автомобил, е препратил към аналогичните съображения за целта за осигуряване възможност за лицата с увреждания лично да управляват свое МПС и да придобият правоспособност за управление на такъв с оглед премахване на пречките за водене на независим живот.
Съдът е намерил за недоказано твърдението на жалбоподателите, че предвидената в чл. 21 от Програмата финансова рамка за постигането на преустройство на личното МПС по чл. 20 в размер 8000 лв. е необосновано ниска и недостатъчна за извършване на преустройството на автомобила, т.к. по делото не са представени експертни становища и изчисления, които обосновават извод, че утвърдената рамка е несъобразена и няма да постигне целта на Програмата.
Съдът е приел за неоснователно оплакването в жалбата срещу текста на чл. 23 от Програмата като противоречащ на чл. 5 и 9 КПХУ. Посочил е, че чл. 23, ал. 3 визира единствено документите, които следва да бъдат приложени към съответното проектно предложение, сред които и декларация за липса на двойно финансиране. Това изискване е напълно в съответствие с чл. 48, ал. 5 ППЗХУ, която изрично предвижда, че средствата по Програмата се предоставят за финансиране на дейностите по ал. 1 само ако същите не са финансирани със средства от европейските структурни и инвестиционни фондове или с други публични средства.
Изложил е съображения, че цел на финансирането на дейности по осигуряване на достъпна жилищна среда е да се осигури възможност на максимален брой нуждаещи се хора с увреждания да се възползват, като им се съдейства за подобряването на условията на живот и следователно резонно е изискването за избягване на дублиране на финансирането по отношение на едни и същи нуждаещи се лица.
При тези фактически и правни съображения съдът е постановил обжалвания резултат.
Върховният административен съд, петчленен състав, намира, че касационната жалба е частично основателна по следните съображения:
Правилно тричленният състав е приел, че разпоредбите на чл. 1, ал. 3 и 4 от Програмата изцяло съответстват на чл. 48, ал. 4 ППЗХУ. По същината си текстовете на чл. 1, ал. 3 и 4 от Програмата повтарят в различна редакция съдържанието на чл. 48, ал. 4 ППЗХУ, поради което и не биха могли да противоречат на разпоредбата на правилника. Не е налице несъответствие на възприетия в чл. 1, ал. 3 и 4 проектен принцип за разпределяне на финансовите средства по Програмата с принципите по чл. 5 и 9 КПХУ. В чл. 5 КПХУ е закрепен принципът на равенство и забрана на дискриминация, според който държавите - страни по настоящата конвенция, признават, че всички хора са равни пред закона и имат право на еднаква закрила и еднакво третиране от закона. Член 9 КПХУ предписва държавите - страни по конвенцията, да предприемат подходящи мерки за осигуряване за хората с увреждания на равен достъп до елементите на физическата среда, транспорта, комуникациите, информационните технологии и до всички останали удобства и услуги. Националният законодател е предвидил аналогични по съдържание права на достъп на хората с увреждания в чл. 53, ал. 1 ЗХУ, съгласно който хората с увреждания имат право на равен достъп до физическата среда на живеене, труд и отдих, лична мобилност, транспорт, информация и комуникации, включително до информационни и комуникационни системи и технологии, както и до всички останали удобства и услуги за обществено обслужване в урбанизираните територии. Достъпът се осъществява чрез идентифициране и премахване на всякакви пречки и прегради пред достъпността, които се отнасят към изброените в чл. 53, ал. 2, т. 1 - 6 ЗХУ компоненти. В чл. 56, ал. 1 ЗХУ е предвидено, че физическите и юридическите лица, собственици на елементи на достъпната среда, сгради и съоръжения, може да бъдат финансирани за дейности за изграждане на достъпна среда за хора с увреждания по Националната програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност. Условията и редът за финансиране по ал. 1 се определят с правилника за прилагането на закона.
По силата на законовата делегация в чл. 48, ал. 2 - 4 ППЗХУ е посочено, че Финансовата и административната рамка при реализиране на допустимите дейности се урежда в Националната програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност. Националната програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност се утвърждава от министъра на труда и социалната политика. Изпълнението на Националната програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност се осъществява на проектен принцип в рамките на одобрените бюджетни средства за съответната година. Финансирането на Програмата се осъществява със средства от държавния бюджет, чийто размер се определя от Министерския съвет. С Постановление № 381 от 30.12.2019 г. за изпълнението на държавния бюджет на Република България за 2020 г. и с Постановление № 408 на МС от 23.12.2020 г. за изпълнението на държавния бюджет на Република България за 2021 г. за Националната програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност са определени бюджетни средства в размер 2 000 000 лв. Определените бюджетни средства не могат да бъдат трансферирани от една бюджетна година в друга. Законосъобразното и недискриминационно разпределение на този финансов ресурс изисква да бъде разпределен за съответната календарна година между правоимащите лица въз основа на еднакви критерии и условия, при които ще бъдат оценени постъпилите проектни предложения. В този контекст разпределението на финансовите средства на проектен принцип дава равна възможност на адресатите на Националната програма да кандидатстват за финансиране по компонентите за финансова помощ, което е в съответствие с целите и принципите на Закона за хората с увреждания и визираните текстове от Конвенцията за правата на хората с увреждания. Застъпваната теза от касатора за даване на възможност да се кандидатства през цялата текуща година всъщност би довела до разпределение на финансовия ресурс в зависимост от поредността на кандидатстване до изчерпване на финансовите средства по Програмата, което не съответства на целите и принципите за равен достъп до финансовата помощ.
Съгласно чл. 3, ал. 1 Програмата се реализира в два компонента, както следва:
Компонент 1 "Достъпна жилищна среда" - за финансиране изпълнението на инвестиционни проекти за изграждане на достъпна среда в съществуващи жилищни сгради и прилежащите им пространства, която се ползва безвъзмездно и по нестопански начин.
Компонент 2 "Лична мобилност" - за приспособяване на лично моторно превозно средство, необходимо за осигуряване на личната мобилност на човек с трайно увреждане.
Предмет на обжалване пред тричленния състав са били разпоредби от Националната програма във връзка с реализирането и на двата компонента.
Оспорените разпоредби на чл. 7, чл. 8, ал. 1, чл. 10, ал. 3, т. 1 и 9, чл. 11, ал. 2, чл. 12, отделно чл. 12, ал. 1, т. 1 и 4 от Националната програма са във връзка с допустимото финансиране, финансовата рамка, условията за допустимост и критериите за оценка на допуснатите проектни предложения по Компонент 1.
Оспорените разпоредби на чл. 3, ал. 1, т. 2, чл. 20, ал. 2, чл. 21 и 23 от Националната програма уреждат предмета на проектните предложения, допустимото финансиране, финансовата рамка и реда и условията за кандидатстване по Компонент 2.
Правилно съдът е приел, че разпоредбата на чл. 7 от Националната програма не противоречи на нормативни разпоредби от по-висок ранг и не нарушава принципите по чл. 5 и 9 на КПХУ.
В чл. 7, ал. 2 от Програмата са изброени видовете дейности, които ще се финансират за постигане на достъпна среда за хората с увреждания. В чл. 2, ал. 1 от Националната програма като една от основните й цели е посочено изграждането на достъпна среда в съществуващи жилищни сгради и прилежащите им пространства за хора с увреждания. Преустройствата, които касаторите твърдят, че неправилно са изключени от финансирането по Компонент 1, са на индивидуални жилища, ползвани от хората с увреждания. Този вид преустройства е извън предмета на финансовата помощ с оглед дефинираната цел и предназначение на същата в чл. 2, ал. 1 от Програмата, който от своя страна е в съответствие с чл. 53, ал. 1 ЗХУ, регламентиращ, че хората с увреждания имат право на равен достъп до физическата среда на живеене, труд и отдих, лична мобилност, транспорт, информация и комуникации, включително до информационни и комуникационни системи и технологии, както и до всички останали удобства и услуги за обществено обслужване в урбанизираните територии. Следователно преустройствата на физическата среда за живеене са извън визираната законова рамка, в изпълнение на която е приета обсъжданата Национална програма за достъпна жилищна среда и мобилност. Условието за финансиране за проектните предложения да е налице одобрен инвестиционен проект и издадено разрешение за строеж е съобразено с разпоредбите на Закона за устройство на територията и правилата на Наредба № 4 от 2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания (отм., ДВ, бр. 12 от 2021 г., в сила от 13.03.2021 г.).
Неправилно съдът е отхвърлил оспорването на чл. 8, ал. 1 от Националната програма по отношение на предвидения минимален праг на финансиране на проектните предложения. В обжалваната разпоредба е предвидено, че финансовата рамка на проектните предложения по Компонент 1 е между 10 000 лв. с ДДС (минимална стойност) и 100 000 лв. с ДДС (максимална стойност) на едно проектно предложение. Основателни са възраженията на касаторите, че определеният минимален праг е необоснован с конкретни финансови анализи и в този смисъл е произволен и дискриминационен. Доводите на касационния ответник, че предвидените преустройства изискват значителни парични средства, които обикновено са непосилни за хората с увреждания, не обосновават извод за необходимост от определения минимален размер на проектните предложения, и то точно в този размер. Именно поради високата стойност на визираните преустройства определеният минимален праг ще постави в неравностойно положение и ще лиши от възможност хората с увреждания да кандидатстват с проектни предложения, които са съобразени с критериите и условията по Програмата, без да има възможност да бъде отчетена тяхната полезност и съответствие с преследваната от закона цел, дефинирана в чл. 53, ал. 1 ЗХУ, само по причина, че заявените за подпомагане преустройства не достигат този финансов минимум. Поради това разпоредбата в тази част противоречи на основните цели и принципи, заложени в чл. 2 и 4 ЗХУ, и следва да бъде отменена.
Основателни са доводите в касационната жалба за неправилност на решението на тричленния състав в частта, с която е отхвърлено оспорването на чл. 10, ал. 3, т. 1 от Програмата. В чл. 10, ал. 3, т. 1 - 9 от Програмата са изброени необходимите документи, които следва да бъдат подадени заедно с проектното предложение. Оспорената т. 1 на чл. 10, ал. 3 изисква да се представи писмо за подкрепа от съответната дирекция "Социално подпомагане" по настоящ адрес на човека с увреждане (по образеца на Приложение - Писмо за подкрепа) за допустимост на кандидатстването по Компонент 1. Касационният ответник сочи, че писмото за подкрепа има консултативен и информационен характер и се предоставя въз основа на изготвената индивидуална оценка. Трябва да се посочи, че изискваното писмо за подкрепа не кореспондира с функциите и правомощията на дирекциите "Социално подпомагане" и от съдържанието на разпоредбата не може да се извлече извод, че същото се основава и следва предназначението на индивидуалната оценка на потребностите. В чл. 20, ал. 1 ЗХУ е предвидено, че хората с увреждания съобразно своите потребности имат право на индивидуална оценка на потребностите, която е комплексна. В ал. 2 на чл. 20 е посочено, че оценката по ал. 1 изследва функционалните затруднения на човека с увреждане, свързани със здравословното му състояние и наличието на бариери при изпълнение на ежедневните и други дейности, както и вида на подкрепата. Компетентна да изготви индивидуална оценка на потребностите е съответната дирекция "Социално подпомагане". Хората с увреждания с оглед изготвената индивидуална оценка на потребностите имат право на различни видове финансова подкрепа, изброени в чл. 24, ал. 2, т. 1 - 5 ЗХУ. В този контекст от съдържанието на чл. 10, ал. 3, т. 1 от Програмата не е ясно в какво следва да се изразява писмото за подкрепа, каква е връзката с индивидуалната оценка на потребностите, при какви критерии и условия ще се издава или отказва същото. Същевременно отсъствието на документа е основание да не се разглежда и по същество и да не се предлага за финансиране проектното предложение съгласно чл. 12, ал. 3 от Програмата. Ето защо разпоредбата на чл. 10, ал. 3, т. 1 от Програмата създава предпоставки на субективно и съответно неравноправно третиране на хората с увреждания, кандидатстващи за подпомагане по Програмата, което също е в противоречие с целите и принципите по чл. 2 и 4 ЗХУ и следва да се отмени.
Правилно съдът е приел, че разпоредбата на чл. 10, ал. 3, т. 9 от Националната програма не противоречи на нормативни разпоредби от по-висок ран г. Съгласно правилото на чл. 10, ал. 3, т. 9 кандидатите следва да представят одобрен инвестиционен проект към разрешението за строеж/поставяне с приложени към него (при необходимост) строителни детайли на специфични елементи. Правилно съдът е посочил, че съгласно чл. 184, ал. 1 ЗУТ съоръженията за достъпна среда на хората с увреждания в съществуващи сгради се изграждат или поставят въз основа на одобрен проект в съответствие с изискванията на наредбата по чл. 169, ал. 4 и издадено разрешение за строеж или разрешение за поставяне. За издаването на разрешенията за строеж не се събират такси. Със законовото изискване се цели опазване на здравето и живота на хората и да се осигури безопасна експлоатация на съоръженията за достъпна среда.
Поради това предвиденото условие в чл. 10, ал. 3, т. 9 от Програмата не противоречи на законовите правила и не е дискриминационно. Изготвянето на инвестиционен проект и издадено разрешение за строеж гарантира спазването на правилата и нормите за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за хората с увреждания.
Правилно съдът е приел, че не са налице основания за отмяна на разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от Програмата, т.к. същата не предвижда ограничителни условия за кандидатите. С нея е предвидено, че всички получени по време на кампанията проектни предложения се вписват в специален регистър, изготвен по образец Приложение - Регистър по Компонент 1, съдържащ наименование на проектното предложение, идентификационен номер, както и информация за актуален статус. Целта на разпоредбата е постигане на отчетност, публичност и прозрачност при провеждане на процедурата по финансиране на подадените проектни предложения и в този смисъл е в съответствие със законовите цели, в изпълнение на които е утвърдена Националната програма.
Неоснователни са възраженията в касационната жалба срещу решението в частта, с която е отхвърлено оспорването на чл. 12, ал. 1, т. 1 и 2 от Програмата. С разпоредбата на чл. 12, ал. 1, т. 1 и 2 от Програмата са предвидени критерии за оценяване на проектните предложения: в зависимост от броя лица с трайни увреждания, придвижващи се с инвалидни колички, които са с постоянен адрес в жилищната сграда, и обхват на проектното предложение (рампа/и или подемна платформа, и/или асансьор). В нормативната уредба от по-висок ранг не се съдържат разпоредби, на които приетите критерии да противоречат. Въведените критерии за оценка на проектните предложения са съобразени с предмета и начина на финансиране на кандидатите, за които вече се посочи, че не противоречат на законовите разпоредби и на принципите, залегнали в чл. 5 и 9 КПХУ. С оглед ограничения финансов ресурс, предвиден в бюджета за финансиране на дейностите по Националната програма, въвеждането на критерии за оценка е в съответствие с чл. 48, ал. 4 ППЗХУ.
Неправилно тричленният състав е приел, че оспорването на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Програмата е неоснователно.

history Член 3, ал. 1, т. 2 от Програмата ограничава кандидатстването с проектно предложение по Компонент 2 само ако моторното превозно средство е лично. Не следва обратен извод от доводите и възраженията на ответната страна, че текстът съответства точно на разпоредбата на чл. 48, ал. 1, т. 2 ППЗХУ, в редакцията преди изменението, обн., ДВ, бр. 28 от 2021 г., който предвижда, че финансовата помощ по Компонент 2 е предназначена за приспособяване на лично моторно превозно средство, необходимо за осигуряване на личната мобилност на човек с трайно увреждане. Това изискване по същество поставя възможността за личната мобилност (в този аспект) на хората с увреждания в зависимост от притежаването на лично моторно превозно средство. Ограничаване кръга на хората с увреждания, които могат да кандидатстват по Компонент 2, само до тези, които имат лично моторно превозно средство, като се изключва например придобиването на такова при условията на лизинг - хипотезата, обсъждана в първоинстанционното производство, противоречи на законовите цели, регламентирани в чл. 2, т. 1 и 2 ЗХУ, да насърчава, защитава и гарантира пълноценното и равноправно упражняване на правата и свободите на хората с увреждания и да създаде условия за социално приобщаване на хората с увреждания, както и на принципите по чл. 4, т. 2, 3 и 4 ЗХУ за равнопоставеност и недискриминация; социално приобщаване и пълноценно и ефективно участие на хората с увреждания и техните семейства в обществения живот и достъпност. В допълнение и за яснота на изложението трябва да се посочи, че разпоредбата на чл. 48, ал. 1, т. 2 ППЗХУ е изменена (изм., обн., ДВ, бр. 28 от 2021 г., в сила от 6.04.2021 г.) и в действащата към настоящия момент редакция предвижда, че Компонент 2 "Лична мобилност" е за финансиране на дейности за осигуряване на личната мобилност на човек с трайно увреждане съобразно функционалния дефицит и потребности, т.е. обсъжданото ограничително условие е премахнато от подзаконовата разпоредба с по-висок ран г. Поради това тричленният състав неправилно е отхвърлил оспорването на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Програмата.
Правилно съдът е приел, че разпоредбите на чл. 20, ал. 2, чл. 21 и чл. 23, ал. 1 от Националната програма не противоречат на нормативни разпоредби от по-висок ран г.
Съгласно чл. 20, ал. 2 от Националната програма финансиране по Компонент 2 е предвидено за: 1. изменение в конструкцията (приспособяване/преустройство) на органите за управление на моторно превозно средство, и 2. приспособяване (преустройство) на органите за управление на МПС и обучение за придобиване на правоспособност за управление на МПС от кандидата при липса на такова.
Видно от съдържанието на разпоредбата, в същата не е предвидено изискване моторното превозно средство да е лично. Следователно не съществува ограничително условие, каквото е предвидено в чл. 53 ППЗХУ в приложимата редакция, но тук трябва също да се посочи, че в действащата редакция на чл. 53 ППЗХУ, след изменението, обн., ДВ, бр. 28 от 2021 г., се предвижда, че допустимите за финансиране дейности за осигуряване на личната мобилност на хора с трайни увреждания по Компонент 2 се определят в Националната програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност, т.е. премахнато е ограничителното изискване. Предвид определения в чл. 20, ал. 1 кръг на правоимащите лица да кандидатстват за финансиране по Компонент 2 - хора с трайни увреждания с доказан дефицит на долни и/или горни крайници, въз основа на медицинска експертиза и документ за оценка на физическа годност на водач/кандидат за придобиване на свидетелство/правоспособност за управление на МПС, издадено от компетентните органи, целта на финансовата помощ е да се осигури възможност за постигане на лична мобилност, т.е. лична самостоятелност и независимост на хората с увреждания в контекста на целите по чл. 2 ЗХУ и принципите по чл. 4 ЗХУ. Поради това разпоредбата на чл. 20, ал. 2 не противоречи на нормативни разпоредби от по-висок ран г. Доводите на касаторите за неправилно ограничаване на видовете преустройство на МПС, т.к. не се включва изменение на конструкцията за превоз на човек с увреждане, са неоснователни именно поради насочеността на Програмата към осигуряване възможността хората с увреждания лично да имат възможност да управляват моторно превозно средство. В тази насока тричленният състав правилно е посочил, че съгласно чл. 58, ал. 2 ЗХУ компетентният административен орган създава условия за достъп на хората с увреждания до транспортни услуги, като разработва нормативни актове за внедряване на технически приспособления за адаптиране на автомобилите, които са управлявани от хора с увреждания, с цел компенсиране на техните дефицити чрез внедряване на приспособления, които им позволяват сами да управляват МПС, а не за съоръжения, монтирани в автомобили, управлявани от други лица, които превозват хора с увреждания.
Неоснователни са възраженията в касационната жалба по отношение на отхвърленото от съда оспорване на чл. 21, ал. 1 от Националната програма. В чл. 21, ал. 1 е предвидено, че финансовата рамка на проектните предложения по Компонент 2 е до 8000 лв. с ДДС (максимална стойност) на едно проектно предложение. Съдът не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като е отказал да изслуша експертно заключение във връзка с необходимите средства за преустройство на моторно превозно средство, за да бъде съобразено с потребностите на хората с увреждания, както се поддържа от касаторите. В законовата и подзаконовата уредба от по-висока степен не се съдържат финансови параметри, с които административният орган е длъжен да се съобрази. Основателни са доводите на касационния ответник, че финансовите рамки по двата компонента от Програмата са били предмет на обществено обсъждане и консултации, преди министърът на труда и социалната политика да утвърди обжалваната Национална програма. След приключване на процедурата по обществено обсъждане с приемане на Националната програма компетентният административен орган, в кръга на правомощията, предоставени с чл. 48, ал. 3 ППЗХУ, определя по целесъобразност максималния размер на финансовата помощ по Компонент 2 предвид ограничения финансов ресурс по Програмата, за да достигне до максимален брой правоимащи лица.
Правилно съдът е отхвърлил оспорването на чл. 23, ал. 1 от Националната програма в частта, в която е предвидено, че по Компонент 2 се кандидатства ежегодно на проектен принцип. Както вече се посочи във връзка с преценката на тричленния състав за законосъобразност на разпоредбата на чл. 1, ал. 3 и 4 от Програмата, чл. 23, ал. 1 е приет в съответствие с нормативните правила от по-висок ранг и съдържанието му не ограничава правата на адресатите да кандидатстват за финансова помощ по Компонент 2, както и не ги поставя помежду им при дискриминационни условия.
Предвид изложеното обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлено оспорването на разпоредбите от Националната програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност - на чл. 3, ал. 1, т. 2 в частта, в която е посочено "лично", на чл. 8, ал. 1 в частта, с която е посочено "между 10 000 лв. с ДДС (минимална стойност) и", и на чл. 10, ал. 3, т. 1, като се постанови друго по съществото на спора, с което се отменят посочените текстове.
С оглед изхода на спора Министерството на труда и социалната политика следва да заплати на касационните жалбоподатели направените разноски за двете съдебни инстанции в размер 1000 лв.
Водим от горното, Върховният административен съд, петчленен състав,